Змията е позната не само като символ на земята. Ако схванем синусоидното движение на влечугото в перпендикулярна на земната плоскост, ще открием друга синусоида — релефа. Разказаният вече дахомейски мит, като твърде първобитен спомен на една първобитна митология е показателен за това. Асировавилонските митове обясняват възникването на земята и небето от частите на убитата и разрязана на две от героя Мардук драконица (или седмоглава хидра) — богинята Тиамат, а древната тибетска митология бон вижда земната повърхност като тялото на „черната майка" Лумо, царицата на драконите Лу.
Като създателка и част от релефа змията се свързва и със затворените водоеми — езера, блата, кладенци и с течащите водоизточници — извори, потоци, реки. Фактически първата реакция на първобитния човек към водната повърхност е била като към земна повърхност. Ето защо първоначално божествата на водоемите и водния баланс винаги били женски и змиевидни.
Едва по-късно, когато влагата започва да се схваща като оплодотворяващо начало, водните божества получават мъжки пол, без обаче да загубят змийската си характеристика. Така например неразвитите митологии населяват всяко езеро, кладенец, извор, река със своя собствена змия-хранител.
Североамериканското индианско племе мичибичи възприема господарите на водоемите като змии, даряващи успех при риболов. Перуанските племена тоба и пилага разказват за „майката на рибите", змията Лик, чието туловище е пълно с риби, огромна по размери, тя е опасна за човек, попаднал във водата, но е безпомощна, ако се окаже при засуха извън речното корито — тогава тя моли за помощ човека, като му обещава изобилие от риба. Споменът за тези времена е оставил дълбока следа във високо развитите, изпълнени с най-красиви, човекообразни божества митологии.
Египтяните вярвали, че изворите на Нил се охраняват от свещена змия, т. е самият Нил е змия. Великият елински речен бог Ахелой, Владетел на рога на изобилието, рога на Амалтея" е изобразяван като змия; свещената индуска река Гана на известния релеф от VII век в Махабилипурам „Низхождението на Гана", е изваяна като кобра; великата майка-земя Багуе и нейният син — съпруг, които са тотем на племето чибчи- муиски в Еквадор, преди да станат божества, се превръщат в змии — покровители на езерото Игуаке.
А според българските народни вярвания девойка се влюбва в змей, ако се огледа или пие вода от непокрит по време на буря съд. Тук непокритият съд е рудимент на кладенец. И като обединим змията — носител на богатството и змията — дарител на живот, ще получим змията-залог на плодородие.
Но богинята на плодородието е разновидност на една много по-могъща, всеобхватна, вседаряваща и всеунищожаваща богиня — великата Майка-земя, развитие и пределно обобщение на всички първични схващания за змията. В първобитните митологични системи това е сравнително просто, тъй като тази богиня е единствена, с чист змийски образ, без каквито и да e човешки черти.
Например в австралийските, меланезийските и някои африкански митологии божеството на земята се представя просто като змия или като духове-змия. Не е така обаче в развитите митологични системи. Най-характерен представител на този клас в египетската Изида — дъщеря на Небето (Нут) и Земята (Хеб), сестра на адския съдник Озирис, на покровителката на домашното или държавното единство Нефтида и на владетеля на злото (подземното царство) Сет, майка на Хор, великия герой-слънце, богиня на възраждащата се природа, на плодородието, на водата, на стихиите, на небето, на подземния свят, на злото, на доброто, на фараоните, на града, на семейството, на раждането...
Любопитен е сюжетът на нейната свръхвласт: Изида в образа на отровна змия ухапва върховния бог-слънце Ра. Той като боа не успява да умре, но като човек силно страда от болката. Изида вече в човешкия си образ му обещава изцеление срещу истинското име на Ра, той й го съобщава. Узнаването на истинското име означава преход на магическата божествена сила от носителя към получаващия информацията, истинското име е знак на магическа потенция.
Подобна на Изида е ацтекската Коатликуе, чието име означава „облечена в дреха от змия", позната под епитета Коатлантонен, което пък означава "наша змийска майка" богиня на земята и смъртта, ежедневно раждаща слънцето. Такава е и приликата с нощна, мрачна елинска Хеката, богиня на земния и подземния свят, на плодотворящото начало, на магията, окръжена и обвита с черни змии. Най- странната, тайнствена и мрачна богиня на Рим, наречена Бона Деа (.Добрата богиня") условно, тъй като името й било табу, има епитетите „могъща", „светоносна", „небесна'' и т. н.
Култът й бил обгърнат с тайна и просъществувал изключително дълго — през цялата античност. Накрая да споменем и славянската богиня-земя, жената на Перун, която в сблъсъка със съпруга си приема облика на змия. За да привършим с участието на митичната змия в космическото устройство, необходимо е да обърнем поглед към небето. То винаги се в смятало за свещена (сакрална) част от вселената.
На пръв поглед змията не би трябвало да има нищо общо с небето. Но се вижда, че небето буквално е пренаселено със змии: Ра се движи по небесната змия Ме- хен, ацтекският върховен бог-слънце Кетцалкоатл е „зеленопера змия", Индра се схваща сам като змия, в елинския пантеон има едва ли не повече змии, отколкото „хора" — Зевс и Атина не мърдат никъде без змиите си, Персефона самата е змия, Хермес е немислим без двете златни змии около пътеводния си жезъл.
Змията се свързва с небесната вода и нейната плодоносна сила. Лъкатушещата сред тревата змия естествено се пренася сред облаците и става мълния. Великият Гръмовержец Зевс нито минута не остава без своите свещени змии и орела. Не е нужно да изброяваме всички гръмовержци, които са в обкръжение на змии или убиват змии, щом дори свети Илия, според народните вярвания, ползува своите змейове, когато възпроизвежда гръм, дъжд, плодоносна буря.
Но нека все пак разгледаме образа символ на славянския, по-точно не българския змей: Змеят (обикновено едър смок с криле и възможности да метаморфоза в красив млад мъж) покровителствува урожая на дадено село, осигурява необходимия воден баланс, отклонява градушката от нивята, бие се с другоселските змейове, дето искат да задигнат плодовитостта от полята, гърми и трещи в битката си с халата (олицетворение на неблагоприятните агрометеорологични условия), унищожава ламите (олицетворение на сушата). За да завършим, трябва да проследим змията там, където най-рядко се появява — сред и в човека. На първо място змията е един от най-разпространените тотеми.
Това е характерно за всички древни общества. Има и средно положение, когато змията вече не е фетиш, а става герб и то най-вече царски герб. Минойско-микенската богия със змиите е змия-герб, пазителка на царския дворец в Кносос, наречен Лабиринт. В много царски гербове се виждат змии. Египетските фараони носят върху короната си образа на кобра, символизираща богините Нехбет в Горен Египет и Уто в Долен Египет.
Монголските, китайските, японските и някои други източни императори носели изображението на дракон върху гърба на дрехата си. Дотук разисквахме за змии и змийски елементи в различните митологии, без обаче да покажем митологична система от развита драконология. При това змиите по принцип все повече и повече се схващат като божества със силно изразени отрицателни функции, откъдето са обречени на забрава. Не е така обаче в монголоидните митологии.
Тук драконът търпи прогресивно и в положителен смисъл развитие и не само не се забравя, но и дори става един от най-популярните и най-предпочитани символи. В древнокитайската митология едва ли не драконите са единствените космични и потентни божество. Целият свят, всичко живо и мъртво е дело на полу-девата, полу-змията, а според други версии на драконицата.
Нюй-ва подпира с отрязаните крака на космическата костенурка четирите крака на застрашаващото да падне небе, с тръстика прегражда разлива на водите и убива черния дракон — държател на водите, създава хората от глина, въвежда брачния ритуал, помага при раждането, богиня е и на луната. Нейният брат- съпруг драконът Фу-си дал на хората огъня, научил ги на лов и риболов, на писмо, на лечебно дело, бог е на дървесата, небето и слънцето. Фу- си е известен и под името Тай-хао като дракон, покровител на севера.
Останалите посоки на света също имат покровители дракони. И дъгата се изобразява като дракон, само че двуглав. Гръмовержецът Лей-вун покровител на блатото и на гърма е небесен дракон. Освен тези важни дракони, китайците виждат действителността, пренаселена от дракони, наречени Лун (дори има митове, че някога в царските дворци са ги развъждали като домашни животни).
Драконите Лун живеят в подземния свят, на земята, на небето, където са и повелители. Те охраняват мъртвите и подземните богатства, закрилят кладенци и други водоеми, през есента живеят в морето, поез лятото на небето, прародители са на всички „пернати, покрити с вълна и люспести животни", покровители са на облаците, мъглите, дъжда, бурята, изригват огън, но са добре настроени към хората, особено към управниците — всеки императорски дворец си има личен покровител Лун.
Тези дракони обединяват в себе си мъжкото начало — ян и женското начало — ин, цветът им е черно-жълт като символ на брака между небето (черен цвят) и земята (жълт цвят). Те се символи на петте елемента и свързаните с тях цветове: драконите хуен-лун — жълто, земя, център; цин-лун — зелено, дърво, изток, пролет; чи-лун — червено, огън, юг, лято; бай-лун — бяло, метал, запад, есен; сюен-лун — черно, небе, вода, север, зима.
Но всичко, което изброихме от китайската драконология, е само една нищожна част. Това са в най-общи линии основните сюжетни схеми, свързани със змийската символика. От древността до ден днешен интересът към змията не е затихнал. Достатъчно е да се огледаме около себе си и ще открием тихото присъствие не това влечуго — в бижутерията, в приложното изкуство, та дори и като средство за развлечение —- например в цирка. Но да не се спираме на всекидневното си общуване с нея... колко обидни сравнения и едновременно с това изискани комплименти дължим на змията!
Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature
Няма коментари:
Публикуване на коментар