Георги Хаджийски
Има много хора, които не вярват, че човек освен тяло и разум има и душа. Има и много други, които знаят че душата съществува и нищо не може да ги разколебае и накара да повярват в противното. Обикновено хората, които не вярват, че имат душа влачат жалко съществуване, подчинено на присъщия на безверниците краен материализъм. Те са егоисти и искат да имат всичко тук и сега. Затова и толкова силно се стремят да притежават максималното от всевъзможните “материални блага”, които са около тях (пари; жилища; автомобили; яхти; вещи за бита, а по възможност – и хубави тела, с които просто да си доставят какви ли не плътски удоволствия – от вкусни ястия, до окичване с лъскави украшения – скъпи тоалети, накити, козметика, с една единствена, често неосъзнавана, но явна за всички цел). Макар, че е възможно дори да демонстрират някаква принадлежност към култове, във всички изблици на тяхната вяра прозира любовта по материята… И понеже материалният свят винаги има своите граници, тези люде си въобразяват, че могат да имат всичко, което пък ги кара винаги да искат още и още. А колкото по-голяма е бездната между бленуваното и реално достижимото, толкова по-силна е страстта, която понякога може да достигне до пълното обсебване на човешкото същество. Обсебените от страстта по материалното са твърде несъвършени в своята слабост личности. Тяхното съзнание е в състояние само на трескаво търсене на възможности за задоволяване на страстта. Сетивата и чувствата им са изпълнени с реалното или желано удоволствие от съприкосновението с обекта на страстта и затова са отчуждени от всичко извън нея. Мислите им, съсредоточени върху страстта, болезнено кръжат около създаваните от нея проблеми в своята неспособност да се измъкнат от тях. А поведението – то не би се спряло пред нищо в своето някак си все недостижимо желание за удовлетворяване на страстта. Дори и телата им носят много от белезите на страстта по материалното.
Лишени от изконната връзка с онова тайнствено, вечно, необятно и необяснимо нещо, което придава някаква, макар и недобре подвластна на осъзнаване, но безспорно бленувана цялостност на живота, изповядващите материалистическа вяра хора са превърнали съществуването си в абсурден стремеж към безсмъртие, поради съсредоточаването му единствено и само в обитаваната в момента плът. Те искат да бъдат винаги млади и са в състояние да накарат разума да “експлоатира” и дори унищожава всичко живо и неживо около тях в следване на тази напълно безсмислена цел. Тяхното материалистически формирано съзнание ги кара да изпитват панически ужас от смъртта и не рядко – обладани от тревога и страх, те успяват да изпитат част от мъките адови още приживе. Те предпочитат да вярват, че са чеда на маймуната и да организират битието си в съзвучие с бликащите от най-скотското нагони, вместо да се опитат да осъзнаят с възможностите на макар и несъвършения разум повелите на истински божественото в себе си – онова загадъчно нещо, което древните са наричали просто душа…
А душата безспорно е твърде трудна за опознаване – за разлика от изпълненото със сетивност тяло, тя не създава никакво психо-физиологично напрежение, изискващо вземането на неотложни решения от интелекта. Душата е безсмъртна – на нея живот, осъзнат единствено тук, сега и в Аз-а, едва ли е необходим. Душата е необятна – тя свързва живота в единно цяло, през онова нещо, което човешкият разум в стремежа си да удовлетворява въжделенията на тленната плът сега, е нарекъл време, и през другото нещо, което човешкият разум в стремежа си да удовлетворява въжделенията на тленната плът тук, е нарекъл пространство, а и през още по-другото нещо, което човешкият разум в стремежа си да удовлетворява въжделенията на тленната плът по видимата и невидима материя/енергия, е нарекъл Аз… Бидейки такава, за душата няма никакво значение дали ще бъде осъзнавана или не, дали хората ще си дават сметка за повелите на нейната битийност или не, и дали дори ще вярват в нея или не.
Човешкото същество така е устроено, че като част от своята вяра в способността на ума да разгадава и удовлетворява въжделенията на плътта която обитава, непрекъснато иска доказателства за съществуването на каквото и да е нещо. Когато изведените от съприкосновението с материално-енергийния свят, при това измерими в количествени показатели доказателства са налице, логиката на формирания като “чисто” практически разум неоспоримо твърди, че нещото го има. И макар, че от гледна точка на притежаваните от душата безсмъртие, нетленност, необятност, нематериалност, неделимост…, да е все едно дали се вярва в нейното съществуване или не, в подкрепа на тезата, че тя съществува също биха могли да бъдат изведени безброй, (или поне немалко), макар и в повечето случаи неизмерими с материално-енергийни показатели доказателства:
Едно доказателство: Несътворимостта на живота.
Всеизвестно е, че нищо не може да бъде сътворено от нищото, следователно и животът едва ли е само материя, еволюирала до самосъзнанието. Ако някой не вярва – да си припомни провала на всички “научни и ненаучни” опити за съживяване (одухотворяване) на мъртва материя – от фантастиката, до модерните, сложни и скъпи биотехнологични експерименти.
Друго доказателство: Безсмъртието на живота.
Животът е безсмъртен и е съществувал, съществува и ще продължава да съществува в неизброими форми и изяви – напук на всички апокалиптични разсъждения на ужасени от неизбежната смърт на своите тяло и разум мислители залъгващи се, че са в центъра на битието и утешаващи се, че тяхната гибел ще бъде аналогична на абсолютния край. И ако някои се съмнява в тази велика истина, нека просто се опита да се освободи от оковите на своето егоистично мислене и да “отвори” съзнанието си към неосезаемите, необозрими, ненатрапчиви влияния на всемирната душа на живота, просто свързваща в единно и неразрушимо цяло и растения, и животни, и хора, и всичко.
Следващо доказателство: Нелогичността на живота.
При всички опити да бъда дадено приемливо за всички и смислено обяснение за същността и пътя на живота, никога и никъде не е имало, няма, а и навярно не ще има някакъв що годе по-ясен отговор, основан единствено върху взаимовръзките материя/енергия/тяло-разум.- При все, че е доминираща понастоящем в мисловните системи на милиарди хора, и хипотезата за еволюцията носи всички белези на егоцентричното мислене, характерно за епохата, през която е била формулирана. Тя е сектантска – набляга на идеята, че спасението (във вид на максимално продължително съществуване във времето) е достъпно за малцина (най-приспособимите, или богоизбраните) и отрича истински безсмъртното във всичко живо. Тя акцентува върху различията на отделното същество, вместо да се опита да се докосне до общото, което свързва живота в единно и вечно цяло. Тя поставя абсурдния стремеж към безсмъртие на единичната плът в себе си като център на битието, изключвайки съществуването на каквото и да е нетленно и неразрушимо нещо, което да обединява живите същества през времето и пространството. Тя извежда конфликта, борбата за надмощие, стремежа към унищожаване и на жертви, а и на конкуренти за все недостигащите ресурси за умъртвявани или обладавани жертви, като смисъл и самоцел на живота, недопускайки възможността за наличието на каквато и да е по-висша хармония, извисяваща се дори и мъничко над съпричастността на изследващия ум на своя носител към макар и мощните сетивни измерения на хранителните и размножителните инстинкти. Пренесена от така наречените “естествени” науки и в социалните, тя бе заложена в основите на грандиозни обществени сътресения, донесли несравними с нищо беди на човечеството – и мисионерството с вървящия с него колониализъм, разрушили уникални култури на оценени като “примитивни” народи, уж в името на хуманността и “олицетворявания” от нея прогрес; и националсоциализмът, извел смисъла на развитие на човечеството от идеите за правото на пълно господство на “по-висшите” раси над “по-нисшите”; и безбожният комунизъм със своите безчетни жертви – и убитите “чисто” физиологически, а и лишените от правото да носят душа още приживе в името на някакво незнайно защо изплъзнало се “по-светло бъдеще” за потомството… Тя, подобно на всички базирани върху материята конструкции е просто несъвършена в своята преходност.
Още едно доказателство: Изконните размисли за душата.
Представата за душата, макар и оцветена в едни или други нюанси, неотменно присъства в мисловно-поведенческите системи на хора, живели през различни исторически епохи, в много отдалечени по между си общества и принадлежащи към всички етноси на човечеството. Обикновено, и “големи”, и “малки” религии, може би въз основа на факта, че душата, носейки бленуваното безсмъртие от разум и тяло е най-ценното нещо в сложната човешка същност, силно желаят пълния монопол върху познанието за нея. Но макар, че нейде безсмъртието на душата да е изведено в нейната способност за прераждане, другаде във възможността й да изпълва всичко живо и неживо, или пък от представата, че оставайки след смъртта, е възможно да бъде обременявана от пренесените от плътските стремежи към безсмъртие оценъчни морални категории на разума, нейните същности безсмъртие, нетленност, вечност, необятност, неразрушимост… са общосподелени.
Последващо доказателство: Стремленията към духовно извисяване.
Макар, че егоцентричното, материалистично ориентирано битие да предлага не малко удобства, разумът винаги е подлагал под съмнение всички логически конструкции, изведени от сякаш неоспоримия стремеж към безсмъртие на индивидуалния живот в плътта. А соченият от всички духовни учители път за превъзмогване на оковите на материята е сходен: Осъзнаване на преходността на тяло и разум – и на сковаващата догма, изведена от Аз, сега и тук, че всяко нещо има своето начало, време и край… Отслабване на приклещеното в тяло и разум битие и насочване на интелекта към онези непреходни, нетленни, нематериални, извънсетивни, вечни… истини, които не разделят живота, а го обединяват, които не са свързани с разрушение и консумация на материалното, а със съзиданието, където могъщият Аз просто прелива в другите, и дори най-болезнено осъзнаваният индивидуален стремеж към безсмъртие е в състояние да се слее с безграничната хармония, присъща на вечността на душата.
Поредно доказателство: Кризата на материалистичния мироглед.
Дори и най-яростните радетели на материалистичната вяра и в миналото, и днес, обикновено са проявявали и проявяват странната склонност да приемат съществуването на някаква тайнствена, извънсетивна, нерядко дефинирана като космическа сила, която “направлява” живота. При все, че от теологична гледна точка една подобна представа е може би доста погрешна поради липсата на отчетлива граница между висшите морални повели и склонността към най-низши грехопадения в тяхната извечна борба за най-ценното в човешката същност, видяна и сама по себе си тази представа красноречиво разкрива наличието и на друга, макар и изглаждаща неразумна поради извън материалното си естество истина за живота. А, че материалистическият мироглед е създал на днешните хора навярно повече злини, отколкото добрини е теза, която и без това е премного дискутирана. Така например днешните хора, с присъщия им материалистически мироглед са по-многобройни от всякога, но и по-разединени в своето егоцентрично мислене от когато и да било, а и по-готови да жертват живота си в името на всевъзможни, но винаги користни в егоистичния си произход “идеали”. И немалко претендиращи “притежанието” на някакъв “творчески дух”, даден им “с висше” личности, разгадали някои от причинно-следствените връзки, съществуващи в живата и нежива материя/енергия, просто побързаха да ги продадат скъпо и прескъпо на човечеството за да бъдат приложени в практиката, без да си дават сметка нито за последващите ефекти, нито за смисъла. Така се появиха пренаселеността и породените от нея проблеми, свързани с консумацията – изхранване, разпределение на ресурси, енергийно потребление, глобално затопляне, екологични кризи, достъп до здравеопазване, а и ядрените оръжия, и господството на ерата на мегасмъртта… И отчуждаването на човека и от себеподобните, и от природата, неможещи да бъдат компенсирани нито с бума (и потреблението) на комуникационните технологии, нито с обитанието на гъсто населени и скъпи в стимулирания недостиг на ресурси зони, нито чрез закупуването на мимолетни усещания за релаксиране сред като че ли все още недокоснати от цивилизацията територии…
И още едно доказателство: Непритежателното естество на душата
Ако, осъзнавайки (в известна по-голяма или по-малка степен), сложното триединно естество на човешката същност (тленно тяло, абстрактен разум и безсмъртна душа), интелектът да е в състояние да изведе някакви що годе логични в своята практическа приложимост собственически твърдения от рода на: “това е моята плът, защото мога както да удължа живота й, така и да я унищожа”, или: “това е моя мисъл, защото мога да я изоставя, а и осъществя”, то по отношение на душата това е невъзможно.
Предпоследно доказателство: Способността да бъде опозната и душата.
Възможно ли е човешкият разум да се измъкне от калното блато, което го е погълнало и освобождавайки се от комплексите на егоцентричното мислене, да осъзнае целостността, нетленността, вечността, необятността… из същността на душата? Отговорът навярно е: “Да”. И ако някой се постарае просто толкова, колкото е необходимо за да успее, да освободи ума си от макар и мощните комплекси, моделирани от догмата на Аз, тук и сега, би могъл да опознае и една не по-малко красива, но по-различна реалност. Тогава, освободеният от комплексите интелект ще усеща, ще чувства, ще мисли не само въз основа на връзките със своето тяло, но и би могъл да осъзнае неделимостта, необятността, вечността… на живота, докосвайки се до онова нещо, на което древните мислители са казвали просветление. Постигне ли това състояние, вече би могъл да осъзнае и поеме с мисъл и поведение отговорността за съществуването не само на своето тяло, но и за всички живи твари, които макар и неосъзнато също носят в себе си вечната душа на Живота. И слабото в своя очакван неизбежен разпад на тленна обвивка човешко същество би могло да разбере, че смисълът не е в консумацията на всевъзможните технологични придобивки в името на борбата с времето, а в хармонията с вечността. Човек би станал просто по-добър.
Няма коментари:
Публикуване на коментар