ПРЕДСТАВАТА ЗА ДУШАТА В МИСЛЕНЕТО НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ

Георги Хаджийски



Тук не ще стане дума за теологични диспути върху най-сакралните тайни на битие и небитие, нито за абстрактни философски разсъждения за доброто и злото и съпровождащите ги награди и наказания, нито дори за загадъчни парапсихични феномени. И макар, че нашата безсмъртна народна памет да е съхранила немалко множество спомени и за теоретични, а и за практически опити в тези аспекти, ще се опитаме да се докоснем до някои от най-чистите и неоспорими идеи, давали нужната опора на изконния български блян по вечността. Те могат да бъдат проследени в народни песни, приказки, предания, легенди, апокрифи… Имало ги е. Има ги. И навярно ще ги има, докато има и българи.

Душата като нещо вечно, несътворимо, дадено от Бога
На фона на трайната невъзможност на модерната наука при всичките й достижения и претенции да сътвори дори и най-примитивен жив организъм, тази представа за душата в българската психика е все още твърде актуална. Тя би могла да бъде открита в редица народни умотворения, опитващи се да се спуснат до глъбините на Сътворението. Много разпространени по цялата българска шир са били представите за това, че Бог е дал на дявола възможността да направи от кал и вода човека, но макар и справил се блестящо с материалната част на задачата, нечестивецът така и не успял да одухотвори (оживи) своето създание. Нещо повече. Дори и направеното от сатаната врабче би било обречено на вечно небитие, ако не се намесел Бог. Единствено и само Бог умеел да дава живот (душа) и съживява неживия (мъртъв) свят.

Душата като нещо, което свързва Живота в единно цяло
Границата, очертаваща отделното битие на всяко живо същество е била твърде относителна в съзнанието на традиционно мислещия българин. Именно за това и българската народна памет била обитавана както от странни по своя произход същества, плод на загадъчни превъплъщения на хора в нечовеци (и обратното), така и от редица култове на преклонение пред многообразието на изяви на Живота. Ако бъдат съотнесени и към най-модерните открития в сферата на психо-физиологията на човека, все още биха звучали правдиво разкази за своеобразната дееволюция на човешки същества в по-нисши, но живи твари, продукт на извършени прегрешения спрямо изискванията на вечния човешки стремеж към безсмъртие. В тези насоки неизвестни народни творци са съхранили покъртителни примери за наказания във вид на прераждане в животни и дървета, сполетели рожби, извършили кръвосмешение, или дори чисто морално несъобразяване със социалните норми и поучения, за чиито носители били смятани по-възрастните членове на общността.

Душата като нещо, което отличава живите същества от “чисто” механичните потребители на енергия
В днешното съградено от човешкия разум модерно общество, отреденото най-горно място на хората в изнамерената с откритията на Чарлз Дарвин еволюция често бива поставяно под съмнение при различни сравнения с придобитите качества от сякаш по-съвършените от своя създател интелектуални изобретения – от компютри, които обработват информационни потоци с неизмеримо по-бърза скорост, до роботи, имащи невероятно по-голяма производителност на труда. И немалко мечтатели и мрачни фантасти започнаха да рисуват апокалиптични картини на конфликти на хората с техните някак си по-висши творения в името на абсурдна по своя дълбок смисъл воля за власт над света. Макар и лишени от подобен глобализиран драматизъм, в много български народни приказки и предания биха могли да бъдат проследени подобни сблъсъци между хора и бездушни чудовища (вампири, змейове, лами). И е излишно да се уточнява, че в тях човекът, подпомаган от одухотворената жива природа, част от която е и самият той, винаги излиза краен победител. Така например, в този аспект са много показателни битките на хората с вампирите и със змейовете и ламите. Бидейки същество, предоставило своята душа на злото в името на гарантирано неразрушимо съществуване в битие, превърнато в безкрайна поредица от безсмъртни мигове на безвремие, вампирът на практика би трябвало да бъде неуязвим в сблъсъка с крехкия човек, от чиято жива кръв изпитва остра нужда за да поддържа жалкото си функциониране. За разлика обаче от залелите и нашата модерна мисъл книги и филми на ужасите, в българската традиция човекът, подпомаган от своите живи събратя – кучета, петли, коне…, които са неизменно на негова страна в битката със страховития враг, винаги успява да прониже с ясенов кол или сребърен куршум механично биещото сърце и прекрати разпространението на носеното от него зло по света. Въплъщавайки бездушното зло в света, бълващите огън многоглави змейове и лами също биха били неунищожими и от най-големите юнаци, ако го нямало добрия, мъдър старец с навременните му съвети.

Душата като нещо, което остава след смъртта
За триединната човешка същност на тленно тяло, подвластно на присъщата за материята разруха; абстрактен разум, търсещ пътища към вечността; и непознаваема в своето безсмъртие душа, смъртта е една от най-големите загадки. Сякаш най-ясна е съдбата на тленното тяло – то е било, е, и ще бъде част от първичната кал, от която е сътворено. От своя страна интелектът, ако съумее да си извоюва жадуваната автономия, идентифицирайки се с някоя преоткрита от него вечна истина би могъл да съществува в колективната памет на хората, които я споделят докато ги има и тях, а ако ли не – просто ще сподели ориста на плътта, която е обитавал. Вечността на душата обаче я прави абсолютно непознаваема. И ако от гледна точка на присъщите й необятност и безвремие да изглежда твърде логично тя, подобно на могъща океанска вълна да залива бучките кал по брега, одухотворявайки ги със спотаената в нея жива вода, и сетне да се отдръпва, то старите българи са вярвали, че и душата (както и тялото и разумът) има своята ярка индивидуалност, оставаща и след смъртта. И в много анонимни творби на народния гений са съхранени представи за това как след смъртта тя, все още обременена от белезите на личността, която е обитавала се лута между земята и небето за определено време (обикновено около четиридесет дни), търсейки своето място във вечността…

Душата като нещо, придаващо вечност на човешките дела
Притежавайки уникалното качество да бъде несътворима и вечна и затова бидейки безсмъртна, душата е неподвластна на присъщите на материалния свят принципи, закони, процеси. А тези й свойства я превръщат в ценен материал за устремените към вечността несъвършени и крехки човешки дела. Именно за това мотивът за зазиждането на душата в поддаващи се на разрухата строежи би могъл да бъде проследен в народни песни и приказки из всички краища, обитавани от народа ни.
Душата като източник на изтънчен хедонизъм
За старите българи, водещи неосъзнато като такова, но подвластно на стремежа към безсмъртие съществуване, душата, бидейки най-ценното превъплъщение на това изконно въжделение, била наситена с желания. Макар и трудно обяснимо с оглед притежаваното от нея безсмъртие, тя, сякаш разтворена в повейте на всемирната любов търсела обич и не само, че изпитвала тежка мъка, когато не получела взаимност, но и по чисто плътски боледувала. Наред с пренесените върху нея сексуални нагони, народната памет е съхранила и редица обичаи за задоволяване на придадени й и много други телесни инстинкти – хранене, пиене, стопляне. Самата душа, притежавайки най-фина сетивност и бидейки най-ценното притежавано от човешката личност нещо, носела отговорност, при това пренесена във вечността за делата приживе – тя страдала, измъчвана от демоните и след смъртта за допуснати прегрешения, или пък изпитвала огромни удоволствия след праведен живот…

Душата като нещо осезаемо
Хилядолетната мъдрост на старите българи, натрупана от съприкосновения с разнообразна жива и нежива природа и контакти с безчет народи ги учела, че за да съществува каквото и да е нещо, то трябвало задължително да може да бъде видяно, чуто, усетено, почувствано… А че душата съществувала никой не се съмнявал, независимо дали вярвал в Тангра, Перун, Зевс, Юпитер, Ариман и Ормузд, Аллах, Христос… Затова душата можело да бъде видяна – приличала на сянка. Можело да бъде вдъхната и издъхната – подобно на въздуха. Можело да бъде изтръгната от тялото (подобно на телесен орган), при това понякога твърде болезнено.
(Макар и наивна, подобна “материалистична” представа за душата би могла да бъде разкрита и днес в изследванията на много, при това претендиращи за “сериозност” учени, които се опитват да я измерят, съпоставяйки теглото на човека преди и след смъртта, да я заснемат с мощни апарати, да проследят нейния път чрез смятани за парапсихични, но най-вече интелектуални способности, да “вдъхнат живот” с електричество на сглобени с помощта на биохимията органични материали, подобно на доктор Франкенщайн…)