Теофания[1] и знаци
За да очертаем не-еднородността на пространството, както то се възприема от религиозния човек, можем да прибегнем до един банален пример: черква в модерен град. За вярващия черквата е част от различно по отношение на улицата, на която се намира, пространство. Порталът към вътрешността на черквата бележи прекъсване на целостта. Прагът, който отделя двете пространства, указва и дистанцията между двата начина на съществуване — профанния и религиозния. Прагът е едновременно междата, границата, която отличава и противопоставя два свята, и парадоксалното място, където тези светове общуват, където може да се извърши преходът от профанния към сакралния свят.
Сходно ритуално значение се отдава и на прага на жилището, затова и той се радва на подобно почитане. Множество ритуали съпровождат преминаването на домашния праг: покланят му се или падат на колене пред него, благоговейно го докосват с ръка и т.н. Прагът има своите „пазачи“: божества и духове не позволяват проникването както на човешката зло-желателност, така и на демоничните и болестотворни сили. Именно на прага се принасят жертви на божествата пазители. Там също някои палеоориенталски култури (Вавилон, Египет, Израел) разполагат съдилището. Прагът, вратата показват по непосредствен начин прекъсването на целостта на пространството; откъдето и тяхното голямо религиозно значение, защото те са символите и средствата за прехода.
Вече разбрахме защо черквата участва в съвсем различно пространство в сравнение със заобикалящите я човешки агломерации. Вътре в свещената сграда профанният свят е надмогнат. При по-архаичните нива на културата трансцендентността се предава чрез разни изображения на отвори: там, в свещеното пространство, общуването с боговете е възможно; следователно трябва да съществува „врата“ нагоре, през която боговете да могат да слизат на Земята и хората символично да се изкачват на Небето. Ще видим, че това се среща в множество религии: храмът всъщност представлява „отвор“ нагоре и осигурява общуването със света на боговете.
Всяко сакрално пространство съдържа йерофания, нахлуване на свещеното, чийто резултат е откъсване на част от заобикалящата космическа среда и превръщането й в качествено различна. Когато на път за Харан Иаков вижда насън стълба, изправена до небето, а по нея съзира да се качват и слизат ангели и чува Божия глас отгоре: „Аз съм Господ, Бог на твоя отец Авраама!“, той се събужда, обхванат от страх, и извиква: „Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.“ Взема камъка, който му е послужил за възглавница, поставя го за паметник и го полива с елей. Нарича това място Ветил, тоест „Дом Божий“ (Битие, 28:12-19). Символизмът, който се съдържа в израза „Врата небесни“, е богат и сложен; теофанията освещава мястото чрез самия факт, че го прави „отворено“ нагоре, тоест свързано с Небето, парадоксална точка на преход от един начин на съществуване към друг. По-нататък ще посочим и още по-точни примери: светилища, които са „Врата на Боговете“, места за преход между Небето и Земята.
Понякога дори въобще няма нужда от теофания или йерофания: достатъчен е някакъв знак, който да укаже светостта на мястото. Според легендата аскетът, който основал Ел-Хемел в края на XVI век, спрял да пренощува до един извор и забил пръчка в земята. Когато на сутринта поискал да я вземе, открил, че тя е пуснала корени и напъпила. В това видял знак за волята Божия и се заселил там. Така знакът, носител на религиозно значение, въвежда абсолютен елемент и слага край на относителността и объркването. Нещо, което не принадлежи на този свят, се е проявило по неоспорим начин и е мотивирало някаква ориентация или е решило някакво поведение.
Когато наоколо не се проявява никакъв знак, той бива провокиран. Практикува се например evocatio[2] с помощта на животни: те посочват кое място е годно да поеме светилището или селището. Накратко, става въпрос за призоваване на свещени сили или фигури, имащи за непосредствена цел ориентация в еднородното пространство. Целта е да се появи знак, който Да сложи край на напрежението, предизвикано от относителността, и на страха, подхранван от загубата на ориентация — с две думи, да се намери абсолютна опорна точка. Пример: преследват диво животно и там, където е убито, издигат светилище; или пускат на свобода домашно животно — да речем, бик, — след няколко дни започват да го търсят и го принасят в жертва на мястото, където са го открили. После издигат олтар и около него — селище. Във всички тези случаи животните разкриват светостта на мястото: следователно хората не са свободни да избират свещеното местоположение — те само го търсят и откриват с помощта на тайнствени знаци.
Тези няколко примера илюстрират различните начини, чрез които религиозният човек получава откровение за свещеното място. В цитираните случаи йерофании са премахнали еднородността на пространството и са разкрили „неподвижна точка“. Но понеже религиозният човек може да живее само в атмосфера, пропита от сакралното, трябва да очакваме множество техники за освещаване на пространството. Видяхме, че сакралното е всъщност реалното — едновременно сила, действеност, извор на живота и плодовитостта. Желанието на религиозния човек да живее в свещеното съответства всъщност на желанието му да се определи в обективната реалност, да не се остави да бъде парализиран от безкрайната относителност на чисто субективния опит, да живее в реален и действен свят, а не в някаква илюзия. Това поведение се потвърждава във всички планове на съществуването му, но се вижда най-ясно в стремежа на религиозния човек да се движи в един осветен свят, тоест в сакрално пространство. За тази цел са изработени техники на ориентация, които представляват техники за конструиране на свещеното пространство. Но не бива да мислим, че става въпрос за човешка дейност, че благодарение на своите усилия индивидът успява да освети дадено пространство. В действителност ритуалът, чрез който той конструира сакралното пространство, е действен дотолкова, доколкото възпроизвежда делото на боговете. За да разберем обаче потребността от ритуално изграждане на свещеното пространство, трябва да вникнем в традиционното схващане за „Света“: тогава веднага ще си дадем сметка, че за религиозния човек всеки „свят“ е „сакрален свят“.
Бележки
[1] Теофания (от гр. theos — бог, и phaneros — видим) — божествено проявление — Б. прев. ↑
[2] Evocatio (лат.) — извикване, призоваване — Б. прев. ↑
Няма коментари:
Публикуване на коментар