Ерих Фром (1900-1980) е един от най-големите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки. Опирайки се на идеите на психоанализата, екзистенциализма и марксизма, той се стреми да разреши основните противоречия на човешкото съществуване. Изход от кризата на съвременната цивилизация той вижда в създаването на “здраво общество”, основано на принципите и ценностите на хуманистичната етика.
Ерих Фром е роден през 1900 г. във Франкфурт на Майн и е единствено дете на родители евреи.
Фром получава добро начално образование. Гимназията, в която изучава латински, английски и френски език, пробужда у юношата интерес кам старозаветните текстове.
За разлика от Фройд, Юнг и Адлер, Фром няма медицинско образование. През 1918 той почва да учи психология, философия и социология, първо във Франкфуртския, а след това във Хайделбергския университет. Негови учители са Макс Вебер, Карл Ясперс, Хенрих Рикерт. Фром рано се запознава с философските текстове на Карл Маркс, които го привличат преди всичко с идеите на хуманизма, разбиран като пълна свобода на човека и създаване на възможности за неговото себеизразяване.
Друг много важен източник на личните и професионални интереси на Фром са теориите на Зигмунд Фройд, с които той се запознава през 20-те години на XX век, най-вече благодарение на първата си жена – Фрида Райхман, която е учен и психоаналитик.
През 1933 г. той напуска Германия и се премества в Чикаго, а след това в Ню-Йорк, където заедно с Макс Хоркхаймер изучават социално-психологическите проблеми на авторитарността. Програмата се нарича “Авторитет и семейство”. Въз основа на резултатите от тези изследвания Фром пише книгата “Бягство от свободата” (1941), с която става известен в Америка. В нея се разкрива голямото значение на методите, с които обществените сили и идеологии формират структурата на характера на индивида. Това направление е развито и в следващите му книги, за което получава членство в Международната психоаналитична асоциация.
През 1945 г. Фром става сътрудник в Иститута по психиатрия “Уилям Алънсън Уайт”. След това чете лекции в много университети в САЩ и заема длъжността професор по психиатрия в Националния университет в Мексико – от 1949 до 1965 г.
В началото на 60-те години, тоест много преди в политиката да се заговори за разведряване на международните отношения, най-вече тези между двете свръхсили САЩ и СССР, Фром пише за необходимостта от здраво рационално мислене в името на безопасността и мира в целия свят. През есента на 1962 г. Фром пристига в Москва и взима участие като наблюдател в коференция по разоръжаването.
Също така, той организира конференция по проблемите на хуманизма, в която взимат участие Е. Блох, Б. Ръсел, Г. Маркузе, И. Фетчър и много други. Хуманистите получават възможността да формулират главната цел на хуманистичния социализъм: създаване на условия за самореализация на свободния, разумен и обичащ човек. Ерих Фром смята, че хуманистичният социализъм е несъвместим с бюрократичната система, консуматорското общество, материализмът и бездуховността.
През 60-те години Фром пише своята научна автобиография – “Отвъд веригите на илюзиите” (1962), а също така и най-важните за него трудове: “Психоанализа и дзен-будизъм” (1960) и “Душата на човека” (1964). В края на 60-те и началото на 70-те той се заема да изследва корените на човешката агресивност и нейните типове. Резултат от петгодишния му труд са книгите “Революция на надеждата” (1968) и “Анатомия на човешката деструктивност” (1973). В последната, въз основа на анализа на характерите на Хитлер и Сталин, се разглеждат всестранно различните личностни и социални фактори, които възпитават у хората садистки и деструктивни наклонности. В книгата “Забравеният език” се анализира символизмът в сънищата, приказките и митовете и се критикуват като едностранни теориите на Фройд и Юнг. В това произведение Фром излага възгледа, че символният език е универсалният език, благодарение на който човешката раса се развива. Популярността на Фром в Европа достига своя апогей след публикацията на последната му голяма книга “Да имаш или да бъдеш” (1976).
Фром става известен като представител на неофройдизма, опитващ се да свърже идеите на Фройд с марксизма. Признавайки главните концепции на психоанализата, той поставя основния акцент върху социалните фактори и предполага, че именно те определят съдържанието на човешкия живот. Фром смята, че както капитализма, така и комунизма превръщат човека в робот. Общества, основаващи се на натрупването на богатство, и общества, характеризиращи се с тоталитаризъм, не могат да бъдат удовлетворителен модел за социално развитие. Обществото трябва да бъде такова, че човек да се възприема като субект на собствените си сили и да има възможност да преодолее своята природа посредством творчество, а не посредством разрушение. Човекът трябва да е свързан с човека не с кръв и кал, а с любов, братство и солидарност.
Именно любовта към човека е темата, която се намира в центъра на социално-философската концепция на Фром. Тази концепция той развива в своята книга “Изкуството да обичаш”(1956), която в продължение на много години е бестселър и е преведена на 25 езика, включително китайски, корейски, индонезийски, исландски. На английски език книгата е преиздавана няколко пъти, а тиражите й надхвърлят 5 милиона екземпляра.
Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Тя иска да убеди читателя, че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост. Удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без искрено смирение, без смелост, вяра и дисциплина.
Поради тази причина Фром съвсем основателно поставя въпроса “Изкуство ли е любовта?”. И отговорът му е положителен, въпреки мнението на повечето хора, че няма какво повече да научат за любовта. Според Фром тази странна нагласа се дължи на няколко предпоставки, които поотделно или в съчетание я поддържат:
1.) Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат и да са способни на любов. Главният въпрос за тях е как да получат любов и как да станат привлекателни за околните, смятайки, че това може да се постигне чрез грижи за външния вид, добри обноски, вежливост, богатство, власт и т.н
2.) Смята се, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Повечето хора мислят, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящия обект, когото да обичаш и който да те обича. В съвременното общество “любовта” е сделка, чувството за влюбване се развива обичайно само по отношение на такива човешки качества (популярни и търсени на пазара за личности), които са в обхвата на собствените възможности за размяна.
3.) Първоначалното преживяване за “влюбване” се смесва с постоянното състояние да бъдеш влюбен, с “пребъдването” в любовта. Но уви, първоначалната еуфория и върховно щастие, предизвикани от срутването на преградите и внезапната близост между двама чужди един на друг души, скоро отстъпват място на разочарованията и взаимното отегчение, които настъпват в процеса на взаимно опознаване. Но в началото те не знаят всичко това и приемат своята “лудост” един по друг като доказателство за силата на своята любов, докато всъщност това доказва единствено степента на дотогавашната им самота.
Преобладаващата представа за любовта е, че да обичаш е най-лесното нещо, въпреки множеството доказателства за противното. “Надали има някоя друга дейност, някое друго начинание, което да започва с такива огромни надежди и очаквания, ала при все това да се проваля толкова често като любовта” И има само един адекватен начин за преодоляване провала на любовта – да се изследват причините за този провал и да се изясни значението на любовта. Първата стъпка за това е да осъзнаем, че любовта е изкуство – ако искаме да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство, например музиката, живописта, дърводелството, медицината. Това се постига чрез овладяването на теорията и усъвършенстването на практиката – а усъвършенстването трябва да бъде висш приоритет и нищо в света да не се поставя над изкуството. Може би именно това е отговорът на въпроса защо, въпреки множеството провали, малцина се опитват да усвоят изкуство да обичат – защото въпреки дълбоко вкоренения копнеж за любов, почти всичко останало се смята за по-важно от любовта – успехът, престижът, парите, властта. Почти цялата енергия използваме, за да научим как да постигаме тези цели, и почти никаква – да изучим изкуството на обичането. Въпреки това, Фром си поставя целта да ни помогне да го направим, разглеждайки и обсъждайки теорията и практиката на любовта.
Всяка теория за любовта трябва да започне с теория за човека и човешкото съществуване. Произхождайки от животинското царство, човекът е превъзмогнал природата, но веднъж изтръгнат, вече не може да се върне при нея. Веднъж изхвърлен от рая, който всъщност е състояние на първоначално единение с природата, херувим с огнени мечове му препречва пътя назад. Човек може да върви само напред, развивайки своя разум, откривайки една нова, човешка хармония, вместо безвъзвратно загубената предчовешка такава.
Човекът е надарен с разум - той е същество със самосъзнание и осъзнава себе си, своите ближни, своето минало и бъдещите си възможности. Това съзнание за себе си като обособена същност за краткия му собствен живот, за факта, че се явява на света и си отива от света не по своя воля, за това, че ще умре преди любимите си същества или те – преди него, осъзнаването на неговите самотност и изолираност, съзнанието за безпомощността му пред силите на природата и обществото – всичко това прави неговото обособено, изолирано съществуване един непоносим затвор. Ако не успее да се освободи от този затвор, да излезе навън, приобщавайки се по някакъв начин към хората, към света навън, той би загубил разсъдъка си.
Човекът - през всички епохи и във всички култури - се изправя пред решаването на един и същи въпрос: как да преодолее отделеността, как да достигне единение, как да трансцендира своя собствен индивидуален живот и да намери хармония. Въпросът е все същият за първобитния пещерен човек, за бродещия със стадата си номад, за египетския селянин, за финикийския търговец, за римския войник, за средновековния монах, за японския самурай, за съвременния чиновник и за фабричния работник. На въпроса може да се отговори чрез анимизъм, чрез човешки жертвоприношения или военни завоевания, чрез отдаване на лукса, чрез аскетично себеотрицание, чрез всепоглъщащ труд, чрез художествено творчество, чрез любов към Бога и чрез любов към Човека.
Един от пътищата за постигането на тези цел представляват всевъзможните оргиастични състояния. Те могат да имат формата на самопредизвикан транс, понякога с помощта на опиати. Доколкото пък тези ритуали се извършват колективно, добавя се и чувството за сливане с групата, което прави това решение още по-действено. Тясно свързано, а много често и съчетано с това оргиастично решение, е сексуалното преживяване. Оргазмът може да породи състояние, близко до транса или до въздействието на определени наркотици. Обреди на колективни сексуални оргии са били част от множество първобитни ритуали. Както изглежда, след оргиастичното преживяване човек може известно време да живее без твърде много да страда от своята отделеност. Но постепенно напрежението от безпокойството се засилва и отново бива притъпено чрез повторното извършване на ритуала.
Формите, които индивидът избира в една неоргиастична култура, са алкохолизъм и наркотично пристрастяване. Противно на участващите в обществено предначертаните решения, такива индивиди страдат от чувство за вина и угризения на съвестта. Макар че се опитват да избягат от изолацията, намирайки убежище в алкохола или опиатите, те се чувстват още по-изолирани след като оргиастичното изживяване премине и това ги подтиква да прибягват до него с нарастваща честота и интензивност. Малко по-различно от това е обръщането към сексуалното оргиастично решение. Донякъде това е естествена и нормална форма за преодоляване на отделеността и частичен отговор на проблема за изолацията. Но при много хора, при които чувството за отделеност не се облекчава по други начини, търсенето на сексуален оргазъм придобива функция, която не го различава особено от алкохолизма и наркоманията. То става отчаян опит за бягство от тревогата, предизвикана от отделеността и довежда до все по-нарастващо усещане за отделеност, тъй като сексуалният акт, лишен от любов, никога не хвърля мост над пропастта между две човешки същества, освен само за миг.
В съвременното западно общество единението с групата е преобладаващият начин за преодоляване на отделеността. Това е единение, в което индивидуалното “Аз” до голяма степен изчезва и където целта е да принадлежиш към стадото. Щом съм като всички останали, щом нямам чувства и мисли, които да ме правят различен, щом се придържам в поведението, облеклото, идеите към образеца на групата, аз съм спасен; избавен съм от ужасяващото преживяване на самотност. За да постигнат такова подчинение, диктатурите използват заплахи и терор; демокрациите си служат с внушения и пропаганда. Между двете обществени системи обаче има една огромно разлика. При демокрациите е възможно неподчинение и то по никакъв начин не отсъства напълно; при тоталитарните системи, отказ от подчинение може да се очаква само от малцина необикновени герои и мъченици. Но въпреки това различие демократичните общества показват огромна степен на конформизъм. Неговата причина лежи в това, че трябва да има отговор на стремежа към единение и ако няма друг или по-добър начин, тогава единението на стадния конформизъм става господстващо.
Повечето хора дори не осъзнават своята потребност да бъдат конформисти. Те живеят с илюзията, че следват своите собствени идеи и наклонности, че са индивидуалисти, че са стигнали до своите мнения вследствие на собственото си мислене и само по една случайност техните идеи съвпадат с онези на мнозинството. При тях единомислието служи като доказателство за правотата на “техните” идеи.
В съвременното капиталистическо общество, казва Фром, значението на понятието “равенство” се е променило. Чрез “равенство” се обозначава равенството на автомати, на хора, които са загубили своята индивидуалност. Равенство означава не “единство”, а “еднаквост”.
“Човекът работи “от девет до пет”, той е част от работната сила или от бюрократичната машина, съставена от чиновници и мениджъри. Той почти не проявява лична инициатива, неговите задачи са предписани от организацията на работата; дори почти няма разлика между стоящите най-високо и най-ниско в йерархията. Всички те изпълняват задачи, предписани от цялостната организационна структура – с предписана скорост и по предписан начин. Дори чувствата са предписани: ведрост, толерантност, надеждност, амбиция и сговорчивост. Също така рутинизирани са забавленията, макар и не по толкова драстичен начин. Книгите се подбират от читателски клубове, филмите – от собствениците на филмови студиа и киносалони, които заплащат рекламите; останалото също е стандартизирано: неделната разходка с колата, гледането на телевизия, играта на карти, социалните събирания. От раждането до смъртта, от понеделник до понеделник, от сутрин до вечер – вдсички дейности са рутинизарин и отнапред създадени. Как попадналият в тази мрежа на рутината да не забрави, че е човек, уникален индивид, комуто е даден сам този единствен шанс да живее, с надежди и разочарования, със скръб и страх, с копнеж за любов и с ужаса от нищото и отделеността?” – пита Фром и звучи смайващо съвременно, въпреки половинвековната давност на думите му.
Трети път за достигане на единение е творческата активност, все едно дали е на художника или на занаятчията. Във всеки вид творческа дейност, творецът се съединява със своя материал, който представлява светът извън него. Това обаче важи само за съзидателната дейност – работата, при която аз планирам, произвеждам, виждам плодовете на своя труд.
Уви, едиението, достигнато в творческата дейност, не е междуличностно; единението, достигано при оргиастично сливане, е мимолетно; единението, постигнато чрез конформизъм, е само псевдо-единение. Затова те са само частични отговори на проблема за съществуването. Пълният отговор е достигането на междуличностно единение, сливане с друго човешко същество в любовта.
“Това желание за междуличностно сливане е най-могъщият стремеж у човека. Това е изконната страст, силата, която споява човешкия род, клана, семейството, обществото. Провалът тя да бъде достигната води до лудост или унищожение – твоето собствено или на други човешки същества. Без любов човечеството не би могло да съществува нито ден.”
Фром си задава обаче въпроса какво все пак представлява истинската любов:
“Ако наречем постигането на междуличностно единение “любов”, се изправяме пред сериозно затруднение. Единение може да се постигне по различни начини – като различията не са по-маловажни от общото за различните форми на любов. Дали трябва всички те да бъдат наричани “любов”? Или би трябвало да запазим думата “любов” само за определен вид единение – онзи, който е бил идеалната добродетел през последните четири хиляди години за всички велики хуманистични религии и философски системи на Запада и Изтока?
Дали под любов разбираме зрелия отговор на проблема за съществуването, или говорим за онези незрели форми на любов, които могат да бъдат наречени симбиотично единение?”
Симбиотичното единение има своя биологичен образец във връзката между бременната майка и зародиша. Те са две същества, образуващи едно цяло. Зародишът е част от майката, получава всичко необходимо от нея. Тя всъщност е неговият свят; храни го и го закриля, но собственият й живот също е повлиян от него. При психическото симбиотично единение двете тела са независими, но психологически между тях е налице същият вид връзка.
Пасивната форма на симбиотичното единение е подчинението или ако използваме клиничния термин – мазохизмът. Мазохистът бяга от непоносимото чувство за изолираност и отделеност, правейки себе си неделима част от другиго, който го ръководи, напътства, закриля; той всъщност е неговият живот и въздух.
Индивидът се отказва от своята цялостност, превръща се в инструмент на някого или нещо извън него самия; той няма защо да решава проблема за съществуването чрез съзидателна дейност.
Активната форма на симбиотично единение е господството или ако използваме психологичния термин, съответстващ на мазохизма – садизмът. Садистът иска да избяга от своята самота и от чувството си за затвореност, като прави другиго неделима част от самия себе си. Той се самовъзвисява и самоутвърждава, включвайки в себе си другиго, който му се покланя.
Садистът командва, експлоатира, наранява, унижава, докато мазохистът бива командван, екплоатиран, нараняван, унижаван. От реалистична гледна точка тази разлика е съществена, обаче в по-дълбок емоционален смисъл, разликата далеч не е толкова важна, колкото общото между тях: сливане без цялостност.
За разлика от симбиотичното единение зрялата любов е единение при условието на запазване целостта на личността, на индивидуалността. Любовта е действена сила в човека, сила, която срутва преградите между хората, съединява ги един с друг, любовта кара човека да превъзмогне чувството си на изолираност и отделеност, позволявайки му да бъде самият той, да съхрани своята цялостност. При любовта е налице парадоксът, че две същества стават едно цяло, обаче си остават две. Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.
Какво е даване? Макар че отговорът на този въпрос изглежда прост, той е пълен с двусмислици и затруднения. Най-широко разпространената заблуда е онази, която приема, че да даваш означава, “да се откажеш от” нещо, да се лишиш от нещо, да го пожертваш. Само онзи, чийто характер не се е развил отвъд нагласата на получаването, експлоатирането, скъперничеството, преживява акта на даването по този начин. Пазарно ориентираният индивид е готов да дава, но само в замяна на получаване; ако дава без да получава, той би се почувствал измамен. Хората, чиято основна нагласа е несъзидетелната, възприемат даването като обедняване. Затова повечето хора от този тип отказват да дават.
За съзидателния индивид даването има съвсем различно значение. Даването е висшият израз на могъщество. “Чрез самия акт на даването, аз преживявам своята сила, своето богаство, своята власт. Това преживяване на нарастнала жизненост и могъщество ме изпълва с радост. Аз се чувствам преизпълнен, щедър, жив, значи – щастлив.” Даването радва повече отколкото получаването не защото е лишаване, а защото актът на даването изразява твоята истинска жизненост.
В областта на материалното да даваш означава да си богат. Богат не е онзи, който има много, а онзи, който дава много. Онзи скъперник, който се разкъсва от тревоги да не загуби нещо, е психологически погледнато бедняк, независимо колко има. Който може да дава от себе си, е богат. Той се преживява като човек, способен да допринесе с нещо за другите. Само лишеният от всичко, отиващо отвъд нужното за задоволяване елементарните необходимости на съществуването, не може да се наслади на акта да дава материални неща.
Най-важната област на даване обаче не е материалното, а собствено човешкото царство. Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си искрица, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност, засилвайки собствената си жизнеспособност. Човек не дава, за да получи; самото даване е висша радост. Но давайки, човек не може да не пробуди за живот нещо у другия, и пробуденото за живот се връща обратно при него; даваш ли от сърце, със сигурност ще бъдеш овъзмезден. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали. В акта на даването нещо се ражда и двамата участници са благодарни заради сътвореното за тях.
Способността да обичаш като акт на даване зависи от характеровото развитие на личността. Тя предполага достигането на предимно съзидателна ориентация; при нея индивидът е превъзмогнал зависимостта, нарцистичното всемогъщество, желанието да използва другите или пък да трупа, той е добил увереност в своите собствени човешки сили, смелост да разчита на силите си за постигането на своите цели. При липсата на тези качества той ще се страхува да се отдава – значи да обича.
Освен чрез елемента на даването, действеността на любовта се проявява и чрез това, че тя винаги предпоставя някои основни съставки, общи за всички нейни форми. Те са следните: грижовност, отговорност, уважение, знание.
Това че на любовта е присъща грижовност, намира най-ярък израз в любовта на майката. Никакви уверения за любов не биха ни убедили в чувствата на майката, ако видим, че тя не се грижи за детето, ако е немарлива в храненето, къпането, или нехае за физическото му добруване. Любовта е действена загриженост за живота и благото на онова, което обичаме. Там, където такава действена загриженост липсва, там няма и любов. Човек обича онова, за което се грижи, и се грижи за онова, което обича.
Грижовността и загрижеността предполагат още една черта на любовта – отговорността. Но отговорността в нейния истински смисъл е напълно доброволен акт; това е моят отклик на изразените или неизразени потребности на друго чевешко същество. Да бъдеш “отговорен”, означава да си способен и готов да “откликнеш”. Любящият човек откликва. Братовият му живот не е работа само на неговия брат, а и негова собствена. Той се чувства отговорен за ближните си по същия начин, както се чувства отговорен за себе си. Тази отговорност при майката и нейното бебе се отнася предимно до грижите за задоволяването на физическите потребности. При любовта между възрастни тя се простира главно върху психичните потребности на другия човек.
Отговорността лесно би могла да се изроди в господство и притежателство, ако я нямаше третата съставка на любовта – уважението. Уважение не означава страх и преклонение; то означава способността да прозреш истинската същност на човека, да осъзнаеш неговата неповторима индивидуалност. Уважение означава загриженост другият да израства и се развива такъв, какъвто е. Оттук уважение означава отсъствие на експлоатация. Аз искам любимият човек да израства и да се развива заради самия себе си, а не така, че да ми угоди. Ако го обичам, аз се чувствам едно цяло с него или с нея, но с него такъв, какъвто е, а не такъв, от какъвто имам нужда, като обект за мое ползване. Явно уважението е възможно само ако аз съм достигнал независимост; ако мога да стана и да вървя самостоятелно, без да трябва да господствам и да експлоатирам другито. Уважение съществува само върху основата на свобода – “Любовта е дете на свободата”, както казва една стара френска песен; любовта е рожба на свободата, и никога – на господството.
Не е възможно да уважаваш някого, ако не го познаваш – ако не се направляват от знание, грижовността и отговорността биха били слепи. Знанието пък би било празно, ако не е мотивирано от загриженост. Има много пластове на познаването; онова знание, което е аспект на любовта, не остава по париферията, а прониква до сърцевината. Ала това е възможно само когато престъпя отвъд своя егоизъм и погледна другия с неговите очи.
Изконната потребност да се слееш с друго човешко същество, така че да престъпиш отвъд затвора на своята отделеност, е родствена на друго собствено човешко желание – да опознаеш “тайната на човека”. Както животът в своите чисто биологични аспекти е чудо и тайноство, така също и човекът в неговата човешка същност е неразгадаемо тайнство за себе си самия и за своя ближен.
Тъкмо в копнежа да проникнем в тайната на човека – негова, а значи и наша собствена – се крие съществена движеща сила за дълбочината и интензивността на жестокостта и разрушителността.
При децата често виждаме съвсем открито този път към знанието. Детето взема предмета и го разчупва, за да го опознае; или пък разкъсва животинче; жестоко откъсва крилцата на пеперудата, за да я опознае, да разбули нейната тайна. Зад жестокостта стои един по-дълбок мотив; желанието да опознаеш тайната на нещата и на живота.
Другият път към опознаване на “тайната” е любовта. Любовта е действено проникване в същността на другия, при което желанието за познание се усмирява от единението. Чрез акта на единението опознавам теб, самия себе си, всички – но не “зная” нищо. Зная по единствения възможен за човека начин да опознае живото – чрез единението, не чрез някакво знание, което мисълта може да ни даде. Любовта е единственият път към познанието, който чрез акта на единение дава отговор на моите въпроси. В акта на любовта, в акта на себеотдаването, в акта на проникване в другия, аз себенамирам, откривам себе си, откривам нас двамата, откривам човека.
Копнежът да опознаем самите себе си и нашите ближни е бил изразен в делфийското мото: “Познай себе си.” Той е движещата сила на цялата психология. Но доколкото стремежът е да опознаем човека в дълбочина, неговата съкровена тайна, желанието никога не може да бъде осъществено само чрез обичайното познание, познание само чрез мисълта. Дори да знаехме за себе си хилядократно повече, пак никога не бихме стигнали до дъното. Бихме останали за себе си самите загадка, каквато биха оставали за нас и нашите ближни. Единственият път към пълно познание се състои в акта на любовта: този акт отива отвъд мисълта и отвъд думите. Това е дръзкият скок към преживяването на единението. Но знанието в мисълта, тоест, психологическото познание, е необходимо условие за пълно опознаване в акта на любовта. Трябва да познавам другия човек и самия себе си обективно, за да мога да съзра неговата реалност или по-скоро да превъзмогна илюзиите – ирационално изкривената си представа за него. Само ако познавам едно човешко същество обективно, мога да го позная в съкровената му същност, в акта на любовта.
Грижовността, отговорността, уважението и познанието са взаимозависими. Те са синдром на нагласи, които би трябвало да са налице при зрелия човек; тоест – при човека, който развива продуктивно своите собствени способности, който иска да има само онова, за което се е трудил, който е изоставил нарцистичните блянове за всезнание и всемогъщество, който е постигнал смирение, основано върху вътрешната сила, която само една същински съзидателна активност може да даде. Само благодарение на съзидателната активност можем да придобием тази вътрешна сила, която ще ни помогне да овладеем най-великото човешко изкуство – изкуството да обичаме.
Ерих Фром е роден през 1900 г. във Франкфурт на Майн и е единствено дете на родители евреи.
Фром получава добро начално образование. Гимназията, в която изучава латински, английски и френски език, пробужда у юношата интерес кам старозаветните текстове.
За разлика от Фройд, Юнг и Адлер, Фром няма медицинско образование. През 1918 той почва да учи психология, философия и социология, първо във Франкфуртския, а след това във Хайделбергския университет. Негови учители са Макс Вебер, Карл Ясперс, Хенрих Рикерт. Фром рано се запознава с философските текстове на Карл Маркс, които го привличат преди всичко с идеите на хуманизма, разбиран като пълна свобода на човека и създаване на възможности за неговото себеизразяване.
Друг много важен източник на личните и професионални интереси на Фром са теориите на Зигмунд Фройд, с които той се запознава през 20-те години на XX век, най-вече благодарение на първата си жена – Фрида Райхман, която е учен и психоаналитик.
През 1933 г. той напуска Германия и се премества в Чикаго, а след това в Ню-Йорк, където заедно с Макс Хоркхаймер изучават социално-психологическите проблеми на авторитарността. Програмата се нарича “Авторитет и семейство”. Въз основа на резултатите от тези изследвания Фром пише книгата “Бягство от свободата” (1941), с която става известен в Америка. В нея се разкрива голямото значение на методите, с които обществените сили и идеологии формират структурата на характера на индивида. Това направление е развито и в следващите му книги, за което получава членство в Международната психоаналитична асоциация.
През 1945 г. Фром става сътрудник в Иститута по психиатрия “Уилям Алънсън Уайт”. След това чете лекции в много университети в САЩ и заема длъжността професор по психиатрия в Националния университет в Мексико – от 1949 до 1965 г.
В началото на 60-те години, тоест много преди в политиката да се заговори за разведряване на международните отношения, най-вече тези между двете свръхсили САЩ и СССР, Фром пише за необходимостта от здраво рационално мислене в името на безопасността и мира в целия свят. През есента на 1962 г. Фром пристига в Москва и взима участие като наблюдател в коференция по разоръжаването.
Също така, той организира конференция по проблемите на хуманизма, в която взимат участие Е. Блох, Б. Ръсел, Г. Маркузе, И. Фетчър и много други. Хуманистите получават възможността да формулират главната цел на хуманистичния социализъм: създаване на условия за самореализация на свободния, разумен и обичащ човек. Ерих Фром смята, че хуманистичният социализъм е несъвместим с бюрократичната система, консуматорското общество, материализмът и бездуховността.
През 60-те години Фром пише своята научна автобиография – “Отвъд веригите на илюзиите” (1962), а също така и най-важните за него трудове: “Психоанализа и дзен-будизъм” (1960) и “Душата на човека” (1964). В края на 60-те и началото на 70-те той се заема да изследва корените на човешката агресивност и нейните типове. Резултат от петгодишния му труд са книгите “Революция на надеждата” (1968) и “Анатомия на човешката деструктивност” (1973). В последната, въз основа на анализа на характерите на Хитлер и Сталин, се разглеждат всестранно различните личностни и социални фактори, които възпитават у хората садистки и деструктивни наклонности. В книгата “Забравеният език” се анализира символизмът в сънищата, приказките и митовете и се критикуват като едностранни теориите на Фройд и Юнг. В това произведение Фром излага възгледа, че символният език е универсалният език, благодарение на който човешката раса се развива. Популярността на Фром в Европа достига своя апогей след публикацията на последната му голяма книга “Да имаш или да бъдеш” (1976).
Фром става известен като представител на неофройдизма, опитващ се да свърже идеите на Фройд с марксизма. Признавайки главните концепции на психоанализата, той поставя основния акцент върху социалните фактори и предполага, че именно те определят съдържанието на човешкия живот. Фром смята, че както капитализма, така и комунизма превръщат човека в робот. Общества, основаващи се на натрупването на богатство, и общества, характеризиращи се с тоталитаризъм, не могат да бъдат удовлетворителен модел за социално развитие. Обществото трябва да бъде такова, че човек да се възприема като субект на собствените си сили и да има възможност да преодолее своята природа посредством творчество, а не посредством разрушение. Човекът трябва да е свързан с човека не с кръв и кал, а с любов, братство и солидарност.
Именно любовта към човека е темата, която се намира в центъра на социално-философската концепция на Фром. Тази концепция той развива в своята книга “Изкуството да обичаш”(1956), която в продължение на много години е бестселър и е преведена на 25 езика, включително китайски, корейски, индонезийски, исландски. На английски език книгата е преиздавана няколко пъти, а тиражите й надхвърлят 5 милиона екземпляра.
Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Тя иска да убеди читателя, че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост. Удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без искрено смирение, без смелост, вяра и дисциплина.
Поради тази причина Фром съвсем основателно поставя въпроса “Изкуство ли е любовта?”. И отговорът му е положителен, въпреки мнението на повечето хора, че няма какво повече да научат за любовта. Според Фром тази странна нагласа се дължи на няколко предпоставки, които поотделно или в съчетание я поддържат:
1.) Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат и да са способни на любов. Главният въпрос за тях е как да получат любов и как да станат привлекателни за околните, смятайки, че това може да се постигне чрез грижи за външния вид, добри обноски, вежливост, богатство, власт и т.н
2.) Смята се, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Повечето хора мислят, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящия обект, когото да обичаш и който да те обича. В съвременното общество “любовта” е сделка, чувството за влюбване се развива обичайно само по отношение на такива човешки качества (популярни и търсени на пазара за личности), които са в обхвата на собствените възможности за размяна.
3.) Първоначалното преживяване за “влюбване” се смесва с постоянното състояние да бъдеш влюбен, с “пребъдването” в любовта. Но уви, първоначалната еуфория и върховно щастие, предизвикани от срутването на преградите и внезапната близост между двама чужди един на друг души, скоро отстъпват място на разочарованията и взаимното отегчение, които настъпват в процеса на взаимно опознаване. Но в началото те не знаят всичко това и приемат своята “лудост” един по друг като доказателство за силата на своята любов, докато всъщност това доказва единствено степента на дотогавашната им самота.
Преобладаващата представа за любовта е, че да обичаш е най-лесното нещо, въпреки множеството доказателства за противното. “Надали има някоя друга дейност, някое друго начинание, което да започва с такива огромни надежди и очаквания, ала при все това да се проваля толкова често като любовта” И има само един адекватен начин за преодоляване провала на любовта – да се изследват причините за този провал и да се изясни значението на любовта. Първата стъпка за това е да осъзнаем, че любовта е изкуство – ако искаме да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство, например музиката, живописта, дърводелството, медицината. Това се постига чрез овладяването на теорията и усъвършенстването на практиката – а усъвършенстването трябва да бъде висш приоритет и нищо в света да не се поставя над изкуството. Може би именно това е отговорът на въпроса защо, въпреки множеството провали, малцина се опитват да усвоят изкуство да обичат – защото въпреки дълбоко вкоренения копнеж за любов, почти всичко останало се смята за по-важно от любовта – успехът, престижът, парите, властта. Почти цялата енергия използваме, за да научим как да постигаме тези цели, и почти никаква – да изучим изкуството на обичането. Въпреки това, Фром си поставя целта да ни помогне да го направим, разглеждайки и обсъждайки теорията и практиката на любовта.
Всяка теория за любовта трябва да започне с теория за човека и човешкото съществуване. Произхождайки от животинското царство, човекът е превъзмогнал природата, но веднъж изтръгнат, вече не може да се върне при нея. Веднъж изхвърлен от рая, който всъщност е състояние на първоначално единение с природата, херувим с огнени мечове му препречва пътя назад. Човек може да върви само напред, развивайки своя разум, откривайки една нова, човешка хармония, вместо безвъзвратно загубената предчовешка такава.
Човекът е надарен с разум - той е същество със самосъзнание и осъзнава себе си, своите ближни, своето минало и бъдещите си възможности. Това съзнание за себе си като обособена същност за краткия му собствен живот, за факта, че се явява на света и си отива от света не по своя воля, за това, че ще умре преди любимите си същества или те – преди него, осъзнаването на неговите самотност и изолираност, съзнанието за безпомощността му пред силите на природата и обществото – всичко това прави неговото обособено, изолирано съществуване един непоносим затвор. Ако не успее да се освободи от този затвор, да излезе навън, приобщавайки се по някакъв начин към хората, към света навън, той би загубил разсъдъка си.
Човекът - през всички епохи и във всички култури - се изправя пред решаването на един и същи въпрос: как да преодолее отделеността, как да достигне единение, как да трансцендира своя собствен индивидуален живот и да намери хармония. Въпросът е все същият за първобитния пещерен човек, за бродещия със стадата си номад, за египетския селянин, за финикийския търговец, за римския войник, за средновековния монах, за японския самурай, за съвременния чиновник и за фабричния работник. На въпроса може да се отговори чрез анимизъм, чрез човешки жертвоприношения или военни завоевания, чрез отдаване на лукса, чрез аскетично себеотрицание, чрез всепоглъщащ труд, чрез художествено творчество, чрез любов към Бога и чрез любов към Човека.
Един от пътищата за постигането на тези цел представляват всевъзможните оргиастични състояния. Те могат да имат формата на самопредизвикан транс, понякога с помощта на опиати. Доколкото пък тези ритуали се извършват колективно, добавя се и чувството за сливане с групата, което прави това решение още по-действено. Тясно свързано, а много често и съчетано с това оргиастично решение, е сексуалното преживяване. Оргазмът може да породи състояние, близко до транса или до въздействието на определени наркотици. Обреди на колективни сексуални оргии са били част от множество първобитни ритуали. Както изглежда, след оргиастичното преживяване човек може известно време да живее без твърде много да страда от своята отделеност. Но постепенно напрежението от безпокойството се засилва и отново бива притъпено чрез повторното извършване на ритуала.
Формите, които индивидът избира в една неоргиастична култура, са алкохолизъм и наркотично пристрастяване. Противно на участващите в обществено предначертаните решения, такива индивиди страдат от чувство за вина и угризения на съвестта. Макар че се опитват да избягат от изолацията, намирайки убежище в алкохола или опиатите, те се чувстват още по-изолирани след като оргиастичното изживяване премине и това ги подтиква да прибягват до него с нарастваща честота и интензивност. Малко по-различно от това е обръщането към сексуалното оргиастично решение. Донякъде това е естествена и нормална форма за преодоляване на отделеността и частичен отговор на проблема за изолацията. Но при много хора, при които чувството за отделеност не се облекчава по други начини, търсенето на сексуален оргазъм придобива функция, която не го различава особено от алкохолизма и наркоманията. То става отчаян опит за бягство от тревогата, предизвикана от отделеността и довежда до все по-нарастващо усещане за отделеност, тъй като сексуалният акт, лишен от любов, никога не хвърля мост над пропастта между две човешки същества, освен само за миг.
В съвременното западно общество единението с групата е преобладаващият начин за преодоляване на отделеността. Това е единение, в което индивидуалното “Аз” до голяма степен изчезва и където целта е да принадлежиш към стадото. Щом съм като всички останали, щом нямам чувства и мисли, които да ме правят различен, щом се придържам в поведението, облеклото, идеите към образеца на групата, аз съм спасен; избавен съм от ужасяващото преживяване на самотност. За да постигнат такова подчинение, диктатурите използват заплахи и терор; демокрациите си служат с внушения и пропаганда. Между двете обществени системи обаче има една огромно разлика. При демокрациите е възможно неподчинение и то по никакъв начин не отсъства напълно; при тоталитарните системи, отказ от подчинение може да се очаква само от малцина необикновени герои и мъченици. Но въпреки това различие демократичните общества показват огромна степен на конформизъм. Неговата причина лежи в това, че трябва да има отговор на стремежа към единение и ако няма друг или по-добър начин, тогава единението на стадния конформизъм става господстващо.
Повечето хора дори не осъзнават своята потребност да бъдат конформисти. Те живеят с илюзията, че следват своите собствени идеи и наклонности, че са индивидуалисти, че са стигнали до своите мнения вследствие на собственото си мислене и само по една случайност техните идеи съвпадат с онези на мнозинството. При тях единомислието служи като доказателство за правотата на “техните” идеи.
В съвременното капиталистическо общество, казва Фром, значението на понятието “равенство” се е променило. Чрез “равенство” се обозначава равенството на автомати, на хора, които са загубили своята индивидуалност. Равенство означава не “единство”, а “еднаквост”.
“Човекът работи “от девет до пет”, той е част от работната сила или от бюрократичната машина, съставена от чиновници и мениджъри. Той почти не проявява лична инициатива, неговите задачи са предписани от организацията на работата; дори почти няма разлика между стоящите най-високо и най-ниско в йерархията. Всички те изпълняват задачи, предписани от цялостната организационна структура – с предписана скорост и по предписан начин. Дори чувствата са предписани: ведрост, толерантност, надеждност, амбиция и сговорчивост. Също така рутинизирани са забавленията, макар и не по толкова драстичен начин. Книгите се подбират от читателски клубове, филмите – от собствениците на филмови студиа и киносалони, които заплащат рекламите; останалото също е стандартизирано: неделната разходка с колата, гледането на телевизия, играта на карти, социалните събирания. От раждането до смъртта, от понеделник до понеделник, от сутрин до вечер – вдсички дейности са рутинизарин и отнапред създадени. Как попадналият в тази мрежа на рутината да не забрави, че е човек, уникален индивид, комуто е даден сам този единствен шанс да живее, с надежди и разочарования, със скръб и страх, с копнеж за любов и с ужаса от нищото и отделеността?” – пита Фром и звучи смайващо съвременно, въпреки половинвековната давност на думите му.
Трети път за достигане на единение е творческата активност, все едно дали е на художника или на занаятчията. Във всеки вид творческа дейност, творецът се съединява със своя материал, който представлява светът извън него. Това обаче важи само за съзидателната дейност – работата, при която аз планирам, произвеждам, виждам плодовете на своя труд.
Уви, едиението, достигнато в творческата дейност, не е междуличностно; единението, достигано при оргиастично сливане, е мимолетно; единението, постигнато чрез конформизъм, е само псевдо-единение. Затова те са само частични отговори на проблема за съществуването. Пълният отговор е достигането на междуличностно единение, сливане с друго човешко същество в любовта.
“Това желание за междуличностно сливане е най-могъщият стремеж у човека. Това е изконната страст, силата, която споява човешкия род, клана, семейството, обществото. Провалът тя да бъде достигната води до лудост или унищожение – твоето собствено или на други човешки същества. Без любов човечеството не би могло да съществува нито ден.”
Фром си задава обаче въпроса какво все пак представлява истинската любов:
“Ако наречем постигането на междуличностно единение “любов”, се изправяме пред сериозно затруднение. Единение може да се постигне по различни начини – като различията не са по-маловажни от общото за различните форми на любов. Дали трябва всички те да бъдат наричани “любов”? Или би трябвало да запазим думата “любов” само за определен вид единение – онзи, който е бил идеалната добродетел през последните четири хиляди години за всички велики хуманистични религии и философски системи на Запада и Изтока?
Дали под любов разбираме зрелия отговор на проблема за съществуването, или говорим за онези незрели форми на любов, които могат да бъдат наречени симбиотично единение?”
Симбиотичното единение има своя биологичен образец във връзката между бременната майка и зародиша. Те са две същества, образуващи едно цяло. Зародишът е част от майката, получава всичко необходимо от нея. Тя всъщност е неговият свят; храни го и го закриля, но собственият й живот също е повлиян от него. При психическото симбиотично единение двете тела са независими, но психологически между тях е налице същият вид връзка.
Пасивната форма на симбиотичното единение е подчинението или ако използваме клиничния термин – мазохизмът. Мазохистът бяга от непоносимото чувство за изолираност и отделеност, правейки себе си неделима част от другиго, който го ръководи, напътства, закриля; той всъщност е неговият живот и въздух.
Индивидът се отказва от своята цялостност, превръща се в инструмент на някого или нещо извън него самия; той няма защо да решава проблема за съществуването чрез съзидателна дейност.
Активната форма на симбиотично единение е господството или ако използваме психологичния термин, съответстващ на мазохизма – садизмът. Садистът иска да избяга от своята самота и от чувството си за затвореност, като прави другиго неделима част от самия себе си. Той се самовъзвисява и самоутвърждава, включвайки в себе си другиго, който му се покланя.
Садистът командва, експлоатира, наранява, унижава, докато мазохистът бива командван, екплоатиран, нараняван, унижаван. От реалистична гледна точка тази разлика е съществена, обаче в по-дълбок емоционален смисъл, разликата далеч не е толкова важна, колкото общото между тях: сливане без цялостност.
За разлика от симбиотичното единение зрялата любов е единение при условието на запазване целостта на личността, на индивидуалността. Любовта е действена сила в човека, сила, която срутва преградите между хората, съединява ги един с друг, любовта кара човека да превъзмогне чувството си на изолираност и отделеност, позволявайки му да бъде самият той, да съхрани своята цялостност. При любовта е налице парадоксът, че две същества стават едно цяло, обаче си остават две. Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.
Какво е даване? Макар че отговорът на този въпрос изглежда прост, той е пълен с двусмислици и затруднения. Най-широко разпространената заблуда е онази, която приема, че да даваш означава, “да се откажеш от” нещо, да се лишиш от нещо, да го пожертваш. Само онзи, чийто характер не се е развил отвъд нагласата на получаването, експлоатирането, скъперничеството, преживява акта на даването по този начин. Пазарно ориентираният индивид е готов да дава, но само в замяна на получаване; ако дава без да получава, той би се почувствал измамен. Хората, чиято основна нагласа е несъзидетелната, възприемат даването като обедняване. Затова повечето хора от този тип отказват да дават.
За съзидателния индивид даването има съвсем различно значение. Даването е висшият израз на могъщество. “Чрез самия акт на даването, аз преживявам своята сила, своето богаство, своята власт. Това преживяване на нарастнала жизненост и могъщество ме изпълва с радост. Аз се чувствам преизпълнен, щедър, жив, значи – щастлив.” Даването радва повече отколкото получаването не защото е лишаване, а защото актът на даването изразява твоята истинска жизненост.
В областта на материалното да даваш означава да си богат. Богат не е онзи, който има много, а онзи, който дава много. Онзи скъперник, който се разкъсва от тревоги да не загуби нещо, е психологически погледнато бедняк, независимо колко има. Който може да дава от себе си, е богат. Той се преживява като човек, способен да допринесе с нещо за другите. Само лишеният от всичко, отиващо отвъд нужното за задоволяване елементарните необходимости на съществуването, не може да се наслади на акта да дава материални неща.
Най-важната област на даване обаче не е материалното, а собствено човешкото царство. Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си искрица, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност, засилвайки собствената си жизнеспособност. Човек не дава, за да получи; самото даване е висша радост. Но давайки, човек не може да не пробуди за живот нещо у другия, и пробуденото за живот се връща обратно при него; даваш ли от сърце, със сигурност ще бъдеш овъзмезден. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали. В акта на даването нещо се ражда и двамата участници са благодарни заради сътвореното за тях.
Способността да обичаш като акт на даване зависи от характеровото развитие на личността. Тя предполага достигането на предимно съзидателна ориентация; при нея индивидът е превъзмогнал зависимостта, нарцистичното всемогъщество, желанието да използва другите или пък да трупа, той е добил увереност в своите собствени човешки сили, смелост да разчита на силите си за постигането на своите цели. При липсата на тези качества той ще се страхува да се отдава – значи да обича.
Освен чрез елемента на даването, действеността на любовта се проявява и чрез това, че тя винаги предпоставя някои основни съставки, общи за всички нейни форми. Те са следните: грижовност, отговорност, уважение, знание.
Това че на любовта е присъща грижовност, намира най-ярък израз в любовта на майката. Никакви уверения за любов не биха ни убедили в чувствата на майката, ако видим, че тя не се грижи за детето, ако е немарлива в храненето, къпането, или нехае за физическото му добруване. Любовта е действена загриженост за живота и благото на онова, което обичаме. Там, където такава действена загриженост липсва, там няма и любов. Човек обича онова, за което се грижи, и се грижи за онова, което обича.
Грижовността и загрижеността предполагат още една черта на любовта – отговорността. Но отговорността в нейния истински смисъл е напълно доброволен акт; това е моят отклик на изразените или неизразени потребности на друго чевешко същество. Да бъдеш “отговорен”, означава да си способен и готов да “откликнеш”. Любящият човек откликва. Братовият му живот не е работа само на неговия брат, а и негова собствена. Той се чувства отговорен за ближните си по същия начин, както се чувства отговорен за себе си. Тази отговорност при майката и нейното бебе се отнася предимно до грижите за задоволяването на физическите потребности. При любовта между възрастни тя се простира главно върху психичните потребности на другия човек.
Отговорността лесно би могла да се изроди в господство и притежателство, ако я нямаше третата съставка на любовта – уважението. Уважение не означава страх и преклонение; то означава способността да прозреш истинската същност на човека, да осъзнаеш неговата неповторима индивидуалност. Уважение означава загриженост другият да израства и се развива такъв, какъвто е. Оттук уважение означава отсъствие на експлоатация. Аз искам любимият човек да израства и да се развива заради самия себе си, а не така, че да ми угоди. Ако го обичам, аз се чувствам едно цяло с него или с нея, но с него такъв, какъвто е, а не такъв, от какъвто имам нужда, като обект за мое ползване. Явно уважението е възможно само ако аз съм достигнал независимост; ако мога да стана и да вървя самостоятелно, без да трябва да господствам и да експлоатирам другито. Уважение съществува само върху основата на свобода – “Любовта е дете на свободата”, както казва една стара френска песен; любовта е рожба на свободата, и никога – на господството.
Не е възможно да уважаваш някого, ако не го познаваш – ако не се направляват от знание, грижовността и отговорността биха били слепи. Знанието пък би било празно, ако не е мотивирано от загриженост. Има много пластове на познаването; онова знание, което е аспект на любовта, не остава по париферията, а прониква до сърцевината. Ала това е възможно само когато престъпя отвъд своя егоизъм и погледна другия с неговите очи.
Изконната потребност да се слееш с друго човешко същество, така че да престъпиш отвъд затвора на своята отделеност, е родствена на друго собствено човешко желание – да опознаеш “тайната на човека”. Както животът в своите чисто биологични аспекти е чудо и тайноство, така също и човекът в неговата човешка същност е неразгадаемо тайнство за себе си самия и за своя ближен.
Тъкмо в копнежа да проникнем в тайната на човека – негова, а значи и наша собствена – се крие съществена движеща сила за дълбочината и интензивността на жестокостта и разрушителността.
При децата често виждаме съвсем открито този път към знанието. Детето взема предмета и го разчупва, за да го опознае; или пък разкъсва животинче; жестоко откъсва крилцата на пеперудата, за да я опознае, да разбули нейната тайна. Зад жестокостта стои един по-дълбок мотив; желанието да опознаеш тайната на нещата и на живота.
Другият път към опознаване на “тайната” е любовта. Любовта е действено проникване в същността на другия, при което желанието за познание се усмирява от единението. Чрез акта на единението опознавам теб, самия себе си, всички – но не “зная” нищо. Зная по единствения възможен за човека начин да опознае живото – чрез единението, не чрез някакво знание, което мисълта може да ни даде. Любовта е единственият път към познанието, който чрез акта на единение дава отговор на моите въпроси. В акта на любовта, в акта на себеотдаването, в акта на проникване в другия, аз себенамирам, откривам себе си, откривам нас двамата, откривам човека.
Копнежът да опознаем самите себе си и нашите ближни е бил изразен в делфийското мото: “Познай себе си.” Той е движещата сила на цялата психология. Но доколкото стремежът е да опознаем човека в дълбочина, неговата съкровена тайна, желанието никога не може да бъде осъществено само чрез обичайното познание, познание само чрез мисълта. Дори да знаехме за себе си хилядократно повече, пак никога не бихме стигнали до дъното. Бихме останали за себе си самите загадка, каквато биха оставали за нас и нашите ближни. Единственият път към пълно познание се състои в акта на любовта: този акт отива отвъд мисълта и отвъд думите. Това е дръзкият скок към преживяването на единението. Но знанието в мисълта, тоест, психологическото познание, е необходимо условие за пълно опознаване в акта на любовта. Трябва да познавам другия човек и самия себе си обективно, за да мога да съзра неговата реалност или по-скоро да превъзмогна илюзиите – ирационално изкривената си представа за него. Само ако познавам едно човешко същество обективно, мога да го позная в съкровената му същност, в акта на любовта.
Грижовността, отговорността, уважението и познанието са взаимозависими. Те са синдром на нагласи, които би трябвало да са налице при зрелия човек; тоест – при човека, който развива продуктивно своите собствени способности, който иска да има само онова, за което се е трудил, който е изоставил нарцистичните блянове за всезнание и всемогъщество, който е постигнал смирение, основано върху вътрешната сила, която само една същински съзидателна активност може да даде. Само благодарение на съзидателната активност можем да придобием тази вътрешна сила, която ще ни помогне да овладеем най-великото човешко изкуство – изкуството да обичаме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар