Първата част на книгата се занимава със страха от кръвосмешение при първобитните племена. Според Фройд мястото на липсващите религиозни и социални институции при австралийците се заема от системата на тотемизма. Всеки род и клан си има свой тотем. Той по принцип е животно, но може да е и растение или природна сила /дъжд, вода и т.н./. Тотемът е праотец, дух пазител и помощник на рода, който изпраща предзнаменования и въпреки че по принцип е опасен, той познава и закриля “поданиците” си. Те от своя страна организират празници в негова чест, при които се имитират неговите движения и особености. Тотемът не се свързва с определена местност или среда, свързаните чрез него могат да живеят изолирани един от друг, както и в мирно съжителство с почитателите на други тотеми. Където се простира влиянието на тотема, е закон членовете на един и същи тотем да не влизат по между си в сексуални или брачни отношения. Това се нарича екзогамия.
При пристъпването на тази забрана се налагат наказания, които за мъжете са умъртвявяне, а за жените – пронизване с копие.
Фройд отбелязва, че наследяването на тотема по майчина линия е по-старо от унаследяването по бащина линия.
Екзогамията забранява на мъжа сексуалните контакти с всички жени от неговия род и с жени, които са без кръвна връзка с него. Ролята на тотема като на родоначалник се възприема много сериозно и всъщност тотемът осъществява “кръвната” връзка в семейството. Поради това е практика в езика на австралийските племена означаването на роднинските връзки, с които си служат, да визират не отношенията между два индивида, а между индивид и група. “Брат”, “сестра”, “майка”, “баща” могат да бъде всеки от племето.
Страхът от кръвосмешение при тези общности се изразява в изграждането на определени институции – фратрии, които имат различни обичаи, осуетяващи индивидуалният контакт между близки, съгласно нашите представи роднини, като тези обичаи се съблюдават с религиозна строгост. Те са разпространени и извън Австралия.В Маланезия и Нова Каледония например съществува забрана за всякаква връзка между брат и сестра и се налага сдържаност между син и майка. Кръвосмешението със собствената сестра се наказва с обесване. При племето Бата на о. Суматра и на други места се налага избягване на контакта с всички роднини. Така племето Басога край Нил наказва за кръвосмешение дори домашните си животни. Фройд прави извода, че страхът на диваците от кръвосмешение по същество е една инфантилна черта, проявяваща удивително сходство с душевния свят на невротика. • В първата част на книгата си Фройд се опитва да обясни и студенината между тъщата и съпруга на дъщеря й. Според него тъщата не желае да се откаже от собственическите си права над дъщеря си, недоверчива е към чуждия човек и се стреми да удържи водеща позиция в дома. За своя зет тъщата представлява изкушение за кръвосмешение и не са рядко случаите, когато съпругът се влюбва първо в бъдещата си тъща и едва след това симпатиите му се пренасят върху дъщерята. Това става вероятно поради това, че майката не притежава младостта, красотата и психическата свежест, с които го привлича съпругата. Втората част на “Тотем и табу” се занимава с табуто и амбивалентността на емоционалните пориви. Терминът табу носи две значения: първото е “свещен”, “свят”, а второто е “ужасяващ”, “забранен”, “опасен”, “нечист” и до известна степен “недостъпен”. То е един “свещен страх”. Забраните не съдържат аргументи и, въпреки че имат неясен произход и са непонятни за нас, те изглеждат естествени за тези, които се намират под тяхна власт. Табуто съществува преди боговете и изпревавра във времето всики религии. Норкоут Томас отбелязва, че съществуват три вида табу: Първият е естественото табу, което е тайнствена сила и е свързано с определено лице или предмет. Вторият е препредаденото табу, което е придобито и е пренесено от жреци или вожд. Третият вид обединява предишните два.
Целите на табуто са:
1. защита на вождовете от беди
2. закрила на слабите от силата на жреци и вождове
3. предпазване от опасности
4. гарантиране на важни актове като раждане, женитба, встъпване в мъжеството
5. защита на хората от богове и демони
6. предпазване на неродените и на малките деца
7. опазването на собствеността от крадци. При неспазване на табуто настъпва незабавно наказание от божествената сила. Изложиш ли на опасност събратята си, те ти отмъщават и престъпилият табуто сам става табу. След акта на “прегрешаване” се правят опити за изкуплението му чрез определени церемонии. Забраните на табуто ограничават удоволствията, свободата на придвижване от едно място на друго и общуването. Те целят предпазването от опасна сила, която действа като зараза. “Табу” е всичко, което е носител или източник на тайнственото свойство – хора, местности, предмети, природни състояния. Табу е забраната произтичаща от това свойство. За Вундт то включва “всички обичаи, в които се проявява страхът от определени обекти, свързани с култови представи или от действията, отнасящи се до тези обекти”. Според Вундт “няма народ или културен етап, които да са избегнали пораженията, нанесени от табуто”. При австралийците съществуват три групи забрани:
1. Свързани с животни - забранява се тяхното изяждане и убиване. Това е сърцевината на тотемизма.
2. При тях обектът е човек и включва мъртви, болни, новородени. Например името на посветеното в мъжеството момче е тайна.
3. Включват растения, дървета, къщи, местности. Корените на табуто се крият там, откъдето се пораждат най-примитивните и заедно с това най-трайни човешки инстинкти – в страха от действието на демонични сили. Табуто се превръща в управляващ принцип на нравите и обичаите и в крайна сметка на законите. Неговата повеля е “Пази се от гнева на демоните”. За Вундт “свята” и “нечиста” сила не са били разграничени в примитивните наченки на табуто. Присъщата на първоначалното табу вяра в демоничните сили, скрита в предмета, която при докосване или непозволено използване си отмъщава с омагьосване на нарушителя, не е нищо друго освен обективиран страх. Той все още не се е разграничил в двете форми, които придобива в по-късен етап – страхопочитание и ужас. За Вундт това разграничаване започва чрез пренасяне на забраните от света на демоните в света на представите за бога. В митологията е в сила законът, че всеки предишен етап, тъкмо защото е бил победен и изтласкан от следващия, продължава да съществува наред с новия ,така че предишните обекти на почитание стават обекти на презрение.Фройд стига до извода, че сходството между натрапливите забрани при неврозата и табуто се състои в липсата на мотиви за тези забрани, както и в загадъчния характер на техния произход. В определен момент те са се наложили и вследствие на неконтролируем страх се спазват безусловно. Например при “фобията за докосване” всичко, което насочва мисълта към забраненото и предизвиква дори само мисловна връзка, е забранено, също, както и физическият контакт.
Забраните от табуто и натрапливите забрани налагат големи откази и жертви. Сходството между двете е в:
1. Липсата на мотивация на забраните
2. Утвърждаването посредством вътрешната принуда
3. Способността за изместване и опасност от зараза при контакт със забраненото
4. Обусловеност на церемониални действия и норми, произтичащи от забраните.
Амбивалентността е причинена от това, че се допуска забраненото действие, но и остава ужаса от наказанието.
За да избегне ограниченията, инстинктът постоянно се отклонява и търси заместители на забранените обекти и действия. Травмите, които двете противодействащи сили си нанасят взаимно, пораждат стремеж към отслабване на съществуващото напрежение, в който могат да се открият мотивите за натрапливите действия.
Табутата са насилствено внушени от предишното поколение. Първоначалното желание да се върши забраненото продължава да съществува у народите, съблюдаващи табутата. Отношението им към табутата е амбивалентно, в тяхната сфера на несъзнаваното доминира желанието да ги престъпят, но това ги плаши, тъкмо защото желанието изкушава, а страхът е по-силен от него.
Основата на табуто е забраненото действие, към което съществува силна неосъзната склонност.Примерът на нарушителя на табуто е заразителен, за това той е отбягван. За да бъде избегнато общото наказание, грешката трябва да бъде изкупена от всички членове на обществото. Спазването на повелите на табуто не е нищо друго освен отказване от нещо силно желано преди. В церемониала на табуто изкуплението предхожда пречистването.
Магическата сила преписвана на табуто, се дължи на свойството му да въвежда човека в изкушение. В подчиняването пред табуто лежи отказването от нещо желано.
Съществуват няколко вида табу:
Първият засяга отношението с враговете. Той включва /а/ помиряване с убития враг, което се изразява в даване на жертви за помиряване с душите на убитите и превръщането им в закрилници и приятели, това се поражда от страха от духовете на убитите, от разкаянието и уважението към врага; /б/ известни ограничения от страна на убиеца, които се изразяват в изолирането на убиеца, той става “нечист” и трябва да бъде “пречистен” чрез определени церемонии; /в/ изкупление и пречистване на убиеца; /г/определени церемониални актове. При убийството съществуват два принципа: за пренасяне на табуто от мъртвия върху всичко, което е било в контакт с него и страхът от духа му.Вторият вид табу се отнася за табуто над владетелите. То произтича от това, че високопоставените са /1/ източник на опасност, но и /2/ обект на закрила.
Забелязва се отбягването на неволен допир с личността на владетеля. Смята се, че кралското докосване носи целебно действие. Дворцовият церемониал осигурява препятствия за недостъпността от останалите. Владетелят трябва да бъде пазен, защото той регулира света. Владетелят притежава магически способности, което го прави опасен, но контактът с него може да е и благотворен. Агресивните тенденции в докосването на неговата собственост носи отрицателни резултати. На почитането и обожествяването на кралските особи обаче противостои едно силно, неосъзнато враждебно отношение, една амбивалентна емоционална нагласа. Недоверието, което е неизбежен елемент в мотивацията на кралското табу, е друг, непосредствен израз на същата неосъзната враждебност.
Кралете са обречени на живот в мъка и непоносимо бреме, обречени са на робство, което е несравнимо по-тежко от робството на техните поданици.
• Церемониалът може да се разглежда като точно съответствие на натрапливото действие при неврозата, в което едновременно се задоволява както подтисканият, така и подтискащият го инстинкт. Натрапливото действие е всъщност повторение на забраненото действие.
Третият вид табу засяга табуто върху мъртвите. Контактът с мъртвия изолира човека от останалите. Мъртвият се възприема като враг. Съществува забрана за докосване до храна и който наруши това табу ще бъде наказан със смърт. Скърбящите след смъртта на близък човек спят върху тръни, за да държат на разстояние духа на мъртвеца. Който види вдовица ще умре. Вдовецът се крие от хората, не може да преминава по обичайните места – улици, площади. Налага се забрана и върху името на починалия. Неговото име се променя – за да може да бъде споменаван по време на разговор. Имена, подобни на това на мъртвеца, дори и когато са носени от други също се променят. Съществува и страха да се произнесе името на дейност, свързана с покойника. След време се проявява стремеж към излизане от забвението на името на покойника. Съществува и страх от духа на мъртвия, за останалите той е станал зъл демон.Фройд отбелязва, че болните от натраплива невроза демонстрират същото по отношение на имената и на определени думи, като това води до редица задръжки, често имащи сериозен характер.
Враждебността под формата на удовлетвореност от смъртта се измества при диваците върху покойника. Както в нормалната, така и в болната психика, защитната реакция се среща често и се определя като проекция. Табуто върху мъртвите произлиза от противоречието между осъзнатата скръб и неосъзнатата удовлетвореност от смъртта.
Амбивалентността присъства в емоционалните пориви на първобитните хора в много по-висока степен, отколкото в духовния свят на съвременните цивилизовани хора. Заедно с намаляването на амбивалентността постепенно започва да изчезва и табуто – което е симптом на компромиса при амбивалевнтния конфликт. Забраните на табуто са резултат от емоционалната амбивалентност.
С възникването на табуто възниква и съвестта по отношение на самото него и чувството за вина след неговото престъпване. Съвестта е вътрешно усещане за необходимостта потискането на определени пробуждащи се у нас желания. Който има съвест, чувства в себе си правотата на порицанието, справедливостта на упрека за извършената постъпка. Такова е и отношението на първобитния човек към повелята на табуто.
• Така и в характера на страдащия от натраплива невроза на преден план излиза педантичната добросъвестност като симптом на реакцията срещу дебнещото в несъзнаваната сфера изкушение. Развива се съзнанието за вина, а самообвинението много прилича на страха.
Фройд отбелязва, че желанието да се убива е неосъзнато и табуто, както и моралната забрана в никакъв случай не са излишни от психологическа гледна точка. Те се обясняват и и мотивират чрез амбивалентното отношение към импулса за убийство.От тук Фройд прави два извода за табуто:
1. От една страна потокът на желанията е неосъзнат. Неосъзнатият импулс може да бъде съхранен и пренесен от миналото, в което се е вписвал, в по-нови времена и ситуации, където неговите прояви изглеждат странни.
• Може да се каже , че поведението на невротика е алтруистично, защото страхът засяга някое близко лице, докато при дивакът то е егоистично.
По правило забраната се гради върху някакъв враждебен порив – пожелаването на смъртта на любимо лице. Този порив се подтиска от забраната, тя се свързва с определено действие, което чрез изместване олицетворява враждебността към това лице, извършването на въпросното действие заплашва със смъртно наказание.
1. По своята форма на проявление табуто демонстрира най-силно сходство със страха на невротика от докосване. При табуто тя е свързана с по-общ смисъл на нападение, овладяване, избягване на собствената личност. В неврозата сексуалните инстинкти са в по-голямо съотношение от социалните. Неврозите демонстрират дълбоки сходства със значимите социални поведения на изкуството, религията и философията, но са само техни изкривени подобия.
Третата част на “Тотем и табу” разглежда проблемите на анимизма. Анимизмът е учението за духовната същност. Според него съществуват безбройни безплътни същества, които имат власт над природата и са злонамерени или добронамерени.
За древните племена хората притежават души, които могат да напускат своята обител и да се вселяват в други хора. За тях безкрайното продължаване на живота – безсмъртието – е нещо естествено.
Според Вундт “примитивният анимизъм трябва да се приема като духовен израз на естествено състояние на човека, доколкото той изобщо е достъпен за познанието ни”.
Човечеството е създало 3 мисловни системи /всеобхватни възгледи за света/: анимистична /митологична/, религиозна и научна. Най-изчерпателна е първата. Тя дава предпоставките за възникването на религиите. В анимистичния стадий човекът приписва всемогъщество на самия себе си; в религиозния той го отстъпва на боговете, като си запазва правото да им влияе; в научния светоглед човек осъзнава своята нищожност и примирено се подчинява на природните закони. Откриваме съответствие по време и по смисъл между анимистичната фаза и нарцисизма, между религиозната фаза и онзи етап на избор, който се характеризира с привързаност към родителите, научната фаза е зрялото състояние на индивида, когато се надживява принципът на удоволствието и като се отчита реалността, се търси обект във външния свят.
Магията предхожда учението за духовете, което всъщност е ядрото на анимизма. Съществува разлика между вълшебството и магията. Вълшебството представлява въздействие върху духовете, като се използват средства използвани срещу хора. Магията е по-стара техника и действа и върху нежива материя – използва се за нанасяне на вреда на врага, за защита от неприятели и опасности.
Психическият акцент се измества от мотивите на магическото действие върху неговите средства, т.е. върху самото действие. На етапа на анимистичното мислене все още не съществува възможност да са осмисли активно реалната ситуация. Това става по-късно, когато вече се заражда психическият феномен на съмнението като израз на склонността към потискане.
Това, което ние подобно на диваците проектираме във външната реалност, едва ли е нещо по-различно от познанието за едно състояние, в което на сетивата и съзнанието е предоставен определен обект, който е явен, като наред с него съществува и друго състояние , в което обектът е латентен, но може да се прояви. Това е съжителството на възприятие и спомен – съществуване на несъзнавани психически процеси и съзнавани психически процеси.
При господството на анимистичната система е неизбежно всяка дейност или норма да получи систематична аргументация, която днес оценяваме като суеверие.
Последната част на книгата се занимава с инфантилността в тотемизма.
Фройд отбелязва разликата между тотема и фетиша: първият никога не е единичен обект като втория, а винаги някакво множество, по правило животински или растителен вид, рядко клас от неодушевени предмети и още по-рядко – клас от изкуствено създадени вещи.Съществуват три вида тотем:
1. кланов тотем
2. полов тотем
3. индивидуален тотем
Тотемизмът е религиозна, но и социална система. Религиозната му същност се състои в отношението на взаимно уважение и закрила между човека и неговия тотем, социалната пък – в задълженията към останалите членове на клана и към другите племена.
За животинските тотеми е характерно, че представителите от вида на тотемичното животно се отглеждат от племето и се държат затворени. Освен, че животното предпазва и носи предзнаменования, съществуват церемонии, при които тотемичното животно се убива тържествено. Тотемът носи и митологично значение като праотец на групата.
Съществуват няколко теории за произхода на тотема:
А. Номиналистични теории – те се свързват с имената и хералдическите знаци на групата, както и с приликата и кръвната връзка между животното и групата.
Б. Социологически теории – според тях тотемът представлява видимото олицетворение на социалната религия на народите в Австралия. Той въплъщава общността, която е действителният обект на почитане. А. Ц. Хадън твърди, че определено животно, което е използвано за изхранване и търговия дава името, с което групата става известна на останалите групи.
В. Психологическа теория - тотемът е убежище за душата и тя се прислонява при него, за да се укрие от надвисналите над нея опасности. Съществува стремеж да се съхрани преносителя на душата. Жените вярват, че раждането се дължи на духа, който прониква в тях. Тази теория вярва и в преселването на душите на мъртвите в животно, което се смята за кръвен роднина. За Вундт тотемизмът е в непосредствена връзка с вярата в душата или с анимизма.
Според Фрейзър съществува някакъв естествен инстинкт, който ни тласка към кръвосмешение. Законът го забранява, както става и с другите естествени инстинкти, заради съзнанието, до което са стигнали цивилизованите хора, според което задоволяването на тези естествени влечения нанася вреда на обществото. Резултатите от психоанализата напълно изключват възможността за съществуване на вродено неблагоразположение към кръвосмешението.
Днешните примитивни народи проявават по-силен страх от кръвосмешението, отколкото цивилизованите.У детето липсва и следа от високомерието, което кара възрастния цивилизован човек да разграничи собствената си природа от всяка друга животинска природа. С възрастта се появява фобия към животните – коне, кучета, котки, птици – такива, които преди са представлявали интерес. Това е всъщност изместване на страха от единия от родителите върху животните.
Тотемичната система се е зародила въз основа на Едиповия комплекс.
Най-старата форма на жертвен ритуал, по-стара от използването на огъня и от земеделието, е жертването на животно, чието месо и кръв се поглъщат от божеството и от неговите почитатели. Обвързващото в общото хранене не е религиозният момент, а самият акт на храненето. Само членовете на една общност могат да се хранят заедно. За Смит всяка жертва първоначално е била убита от клана и убиването на жертвенето животно е принадлежало към онези действия, които са били забранени за отделния човек и са намирали оправдание единствено тогава, когато цялото племе е поемало отговорността за тях. Отглеждането на домашни животни и развитието на животновъдството подготвят отмирането на строгия тотемизъм от древността.
Жертвената смърт изгражда свещена общност, свързана помежду си и с божеството – всъщност изяждането представлява тотемната религия.
Празникът представлява една разрешена и дори задължителна ексцесия, тържествено престъпване на една забрана. Хората не извършват безчинства, понеже са настроени еуфорично по някакво нареждане, тази крайност лежи просто в основата на празника. Празничното настроение се създава по принцип от забраненото.
• Според Фройд, амбивалентната емоционална нагласа, която характеризира бащиния комплекс на съвременните деца и често продължава у възрастните, лежи в основата на заместването на бащата от тотемичното животно.
Тотемичното пиршество, което може би е първият празник в човешката история би могло да се разглежда като повторение и възпоминание за разкъсването и поглъщането на бруталния праотец от братята, които са негови синове, открило пътя към някои промени – създаване на социални организации, въвеждане на нравствени норми, зараждане на рилигии. Никой от убийците обаче не заема първенството – поражда се съзнание за вина, което води до колективно разкаяние. Нарушителите се отричат от деянието си и неговите резултати. Създават се двете фундаментални табута за тотемизма, които съвпадат с едиповия комплекс.
Тотемичната религия се поражда от съзнанието за вина на синовете и представлява опит за успокояване на съвестта и за помирение с бащата чрез закъснялото послушание. Всички по-късни религии се стремят да решат този проблем. Бащината орда се заменя от братския клан, скрепен от кръвната връзка.За психоанализата всеки изгражда образа на бога по подобие на своя баща, личното му отношение към бога зависи от отношението му към физическия му баща и заедно с него се променя и колебае – богът е един възвеличен баща. Със създаването на божествата бащи започва постепеният преход към патриархалния начин на живот.
Животното постепенно загубва жертвения си характер, а жертвоприношението -–връзката си с тотемичния празник, то се превръща в поднасяне на дарове и себеотричане в името на бога. Появява се фигурата на жрецът посредник.
С възникването на земеделието значението на сина в патриархалното семейство нараства. Той си позволява нова изява на своето кръвосмесително либидо, което намира символично задоволяване в обработването на майката земя.
Саможертвата на Христос говори за провинение, при което е била пролята кръв. Религията на сина измества религията на бащата. Християнското пречистване е всъщност нов вариант на отстраняването на бащата, едно повторение на деянието, което трябва да бъде изкупвано.
Едиповият комплекс е начало на религия, морал, общество и изкуство, както и основа на неврозите. Неврозата се характеризира с това, че поставя психическата реалност над фактическата, болните реагират на помислите си толкова сериозно, колкото здравите на действителността.
Накрая на книгата си Фройд обобщава, че и при диваците, и при невротиците липсват резките граници между мисълта и делото.
• В поведението от страдащите се от натраплива невроза се съдържа известна доза историческа реалност, в детството си тези хора не са имали нищо друго освен зли помисли и доколкото им е позволявала зависимостта от други, те са превръщали тези помисли в действия. Всеки един от тези свръхдобродетелни хора е имал в своето детство период на злосторничество, една перверзна фаза, която предхожда и подготвя по-късната свръхморална фаза. При невротикът мисълта замества делото, а при дивакът делата са заместител на действителността.
Източник: Психична централа
Няма коментари:
Публикуване на коментар